Първите ученици на Будя пътували винаги с него, а като се изключи дъждовният сезон, в останалото време той бил на път. През последните години от живота си обикновено пътуваше в кръг — тръгваше от Шравасти и пак се връщаше там, за да прекара дъждовния сезон в парка, подарен на Будисткия орден от принц Джета, макар че някакъв местен търговец на име Анатапиндика разправяше наляво и надясно, че бил платил на принц Джета огромна сума за този парк. А тъй като принц Джета старателно избягваше почестите и хвалебствията, днес на въпросния Анатапиндика се приписва честта, че бил най-щедрият патрон на Буда. Не познавам по-благороден човек от принц Джета.
Понякога след спирането на дъждовете Буда посещаваше дома си в Шакя, в полите на Хималаите. След това тръгваше на юг през републиките, като спираше в градове като Кушинара и Вайшали. После прекосяваше Ганг при пристанището Патиалипутра и продължаваше на юг към Раджагриха, където прекарваше най-малко месец в някоя бамбукова горичка отвъд градските стени. Спеше винаги под дърветата. Предпочиташе да проси храната си по селските пътеки, а не из многолюдните улици на Раджагриха. През горещите часове на деня се отдаваше на размишления под някое дърво, където го посещаваха всякакви хора, включително и цар Бимбисара.
Тук трябва да отбележа, че да видиш светец, клекнал под някое дърво, е съвсем обикновено нещо в Индия. За мнозина се знае, че са прекарали в тази поза цели години.
Мокри до кости от дъжда, изгорели от слънцето и загрубели от вятъра, те се хранят с каквото им донесат. Някои не казват нито дума. Други не спират да говорят.
От Раджагриха Буда поемаше пътя към Варанаси. Там винаги го посрещаха като герой-победител. Хиляди любопитни хора го придружаваха до Еленовия парк, където за пръв път бе задвижил колелото на доктрината си. Поради тълпите той рядко оставаше дълго в Еленовия парк. Напускаше Варанаси посред нощ и се отправяше към северозападните градове Каушамби и Матхура, а после, малко преди да започнат дъждовете, се връщаше в Шравасти.
Буда бе почитан от всички, включително и от онези брахмани, които биха могли да виждат в него заплаха за престижа си. В края на краищата произхождаше от кастата на воините. Но той беше повече от воин, повече от брахман. Той беше Златният. Така че брахманите се страхуваха от него, защото бе различен от всички. Бе дошъл. И си бе отишъл.
— Сега трябва да си купиш къща — заяви Аджата-шатру, щом ми плати зестрата. — Не бива да е нито много голяма, нито много малка. Трябва да се намира на средата на пътя между моята къща и царския дворец. Да има вътрешен двор с най-бистър кладенец. Да има десет различни вида цъфтящи храсти. И вързана на две дървета люлка, в която двама души да се люлеят през дългите си щастливи години. В спалнята трябва да има широко легло с балдахин от китайска коприна. Трябва да има още и диван до някой прозорец, който да гледа към цъфтящо дърво… — Изреди подробно всички условия, на които трябва да отговаря къщата ми, после повдигна два пъти вежди и добави: — Но къде има такова идеално място? Скъпи мой, трябва да търсим. Нямаме и миг за губене.
Излишно е да споменавам, че Аджаташатру вече ни бе намерил идеалната къща. Всъщност той бе собственикът й. Накрая се оказа, че трябва да върна на тъста си половината от зестрата, за да купя една хубава, макар и доста занемарена къща, намираща се на шумна улица.
За мое учудване преди сватбата никой не се опита да ме направи дяволопоклонник. Не очакваха от мен нищо друго, освен да изпълня ролята на младоженец в една стара арийска церемония, която не се различаваше много от нашата. Както и в Персия, религиозната част от церемонията се изпълнява от жреческата каста. Това означава, че човек не е длъжен да обръща ни най-малко внимание на думите и действията им.
Късно следобед трябваше да се явя в дългата, ниска дървена къща на Аджаташатру. На входа бях посрещнат от радостните викове на простолюдието, което явно одобряваше облеклото ми. Изглеждах прекрасно, макар че ме мъчеше горещината — носех огромен шал от златна тъкан и тюрбан, който един прислужник цял час преди това навива и натъкмява. Личният бръснар на царя бе очертал очите ми с черно и бе поставил лак на устните ми. След това бе украсил тялото ми с цветно санталово масло, в резултат на което гърдите ми представляваха листата и клоните на дърво, чийто изящен кафяв ствол се спускаше надолу по корема до слабините ми, боядисани така, че да наподобяват корени. Около прасците на краката ми се виеха блестящи змии — бръснарят бе дра-вид и не бе устоял на изкушението да прибави този доарийски елемент. През горещините индийците, които следват модата, често се мажат със санталово масло и твърдят, че ги предпазва от жегата. Нищо подобно. Потиш се като кон, но добре, че потта ти все пак мирише на екзотичен парфюм.
Читать дальше