Гор Видал - Сътворението

— Но какъв е смисълът от една религия, която ще привлече само малцина? А от тях, както току-що каза, почти никой няма да постигне крайното състояние на нирвана?

— Буда не се интересува от религията. Той просто помага на онези, които са на брега на реката. Показва им ферибота. Ако достигнат отвъдния бряг, ще открият, че не съществуват нито река, нито ферибот, нито дори два бряга…

— Нито Буда?

— Нито Буда. Огънятще е угасен и сънят за това съществование ще е забравен, а Просветленият ще се събуди.

— Къде?

— Не съм просветлен. Все още съм много близо до този бряг.

Ето какво ми бе съдено да запомня от онзи приказен следобед в пещерата на принц Джета. По-късно, когато видях и чух Буда, получих малко по-ясна представа за учението му, което всъщност не е учение.

Демокрит твърди, че имало прилика между истините на Буда и истините на Питагор. Аз не съм на същото мнение. И Питагор, и Госала, и Махавира, всички вярват в преселението на душите от риба в дърво, в човек и в кой знае какво. Но Буда е безразличен към преселението на душите, защото всъщност не вярва в съществуването. Ние не сме тук, казва той. Не сме и там. Огънят пращи само във въображението ни.

Но човек съществува… Няма абсолютно никакво съмнение, че аз съм един сляп старец, седнал сега в тази студена и ветровита къща в Атина, и че съм на път да оглушея от шума на строежа, който кипи зад дома ни. Няма никакво съмнение, поне за мен, че говоря с младия си родственик от Абдера. Ето защо съществувам, макар че моят огън не гори, а едва-едва тлее.

За Буда съществуването е нещо изцяло мъчително. Колко е прав! И още, от това мъчително съществуване можеш да се освободиш, като се откажеш от всички желания, включително и от желанието да се освободиш от всички желания. Очевидно малцина успяват — поне във вечността. Но съм почти сигурен, че онези, които следват неговия път, се чувствуват по-добре на този свят, отколкото другите, които не го следват.

Странно, не съм предполагал, че ще стигна до такова виждане. Така мислеше и принц Джета.

— Всъщност нищо от онова, което ти казах, не е от значение — заключи той на излизане от сияйната пещера.

— Защото целта на материята е шунията — заявих аз за негово учудване и мое собствено суетно удоволствие. Бях горд от интелигентността си. — А шунията е нищото, дума, с която назовавате и цикъла, представляващ нищото, макар и да приемате, че цикълът все пак съществува.

Принц Джета спря за миг край езерото. Отблясъците от синята вода пробягваха по лицето му като гъста, искряща паяжина.

— Трябва да се срещнеш с Татхагата — промълви тихо той, сякаш не искаше да го чуе дори и езерната вода.

— Кой е той?

— Това е друго име на Буда. Наричаме го така помежду си. Татхагата означава онзи, който е бил и си е отишъл.

С тези думи и принц Джета си отиде. Гмурна се в езерото. Последвах го непохватно.

Години по-късно открих, че всяка дума, произнесена в пещерата, е била внимателно записана от агент на магад-ханската тайна служба. Варшакара бе успял да прокопае тесен тунел в мекия камък на планината. За щастие принц Джета бе много важна фигура, така че не можеха да го арестуват, а личността на посланика на Великия цар е неприкосновена.

Връщането до Раджагриха ми се стори безкрайно. Прашният път гъмжеше от хора, каруци, войници, камили, слонове. Всички бързаха да се приберат преди залез-слънце, когато затварят градските врати.

Трябва да кажа, че до края не спрях да се дразня от навика на индийците да се облекчават на публично място. Накъдето и да пътува човек, не може да не попадне на десетина мъже и жени, приклекнали доволно встрани от пътя. Най-неприятни в това отношение са джайнистките и будистките монаси. Понеже монахът може да яде само каквото е успял да изпроси, често в купичката му слагат развалена храна, понякога нарочно. Щом храната е в купичката, монахът е длъжен да я изяде. Подложени на тази наистина жестока диета, повечето монаси страдат от всевъзможни стомашни разстройства, които се овеще-ствяват пред очите на всички.

Видях десетина будистки монаси. Всички бяха облечени в дрипи и държаха просешки панички. Никой не носеше жълтата роба, която отличава ордена днес, защото в онези дни повечето посветени монаси все още живееха в пустинята, далеч от изкушението. Но с времето отшелническият живот се оказа в разрез с нуждата на ордена да запише всички сутри — думите, изречени от Буда. Постепенно истински посветените на Буда мъже и жени образуваха общества. Дори при първото ми посещение в Индия орденът вече не странствуваше непрекъснато, както е било в началото.