Гор Видал - Сътворението

Принц Джета ми помогна да изляза от водата. Върху ситния бял пясък бяха пръснати дивани, маси, столове. Всъщност пясъкът не бе бял, а син. Всичко в пещерата излъчваше ярка синя светлина, сякаш под водата пламтеше огън. Този естествен ефект се получаваше от няколко малки отвора на нивото на езерото. В пещерата влизаше въздух и светлина, но отвън не можеше да се вижда какво става вътре.

— Не може и да се подслушва — заяви моят домакин, като се настани на един диван. — Това е единственото място в Магадха, където Варшакара не може да подслушва.

— Ти ли построи пещерата?

— Аз построих и тази планина. И езерото. И парка. Тогава бях млад, разбира се. Не бях дал обети. Радвах се на всички възможни удоволствия в света, а тази радост причинява болка, не е ли така?

— Но няма съмнение, че често самата радост е по-голяма от болката — отвърнах аз. — Погледни собственото си приятно творение…

— За което ще трябва да заплатя при следващото си появяване като бездомно куче.

Принц Джета се държеше толкова ведро, че не можех да кажа дали се шегува, или не — сигурен признак за високоблагороден произход.

Но можеше да се държи и прямо.

— Разбрах, че си сключил договор с братовчед ми Бимбисара — каза той.

— Подготвяме договор. Персия ще получава желязо, а Магадха — злато. Може би ще трябва да се върна в Суза, преди да съобщя последната дума на Великия цар.

— Разбирам. Кога ще дойдеш в Кошала?

— Нямам представа.

— Тук съм не само за да поема полагащата ми се по старшинство роля в церемонията за сватбата ти с моята внучка, но и да те поканя от името на цар Пасенади да посетиш неговия двор колкото е възможно по-скоро.

Дипломатично замълчах, преди да отвърна на издаващите безпокойство настойчиви думи на домакина си.

— Мислиш ли, че ще има война? — попитах аз след малко.

— Да. И то скоро. Войските се придвижват към реката.

— За да нападнат републиките, така ли?

— Да…

Очите на принц Джета изглеждаха сини като езерото под планината. В действителност на дневна светлина имаха особен цвят или нюанс — бих го нарекъл хималай-ско сиво, тъй като се среща само у жителите на този планински район.

— Какво ще направи Кошала?

— Какво ще направи Персия? — попита на свой ред той.

Не бях подготвен за такъв откровен въпрос.

— От Таксила до Магадха има три хиляди мили — отвърнах аз.

— Чували сме, че армиите на Великия цар пътуват бързо.

— В такъв случай вероятно знаете, че част от армията на Великия цар е заета на запад с гърците, които…

Но не сметнах за нужно да обяснявам какви са гърците на един толкова цивилизован човек като принц Джета. Ако му е било необходимо да научи нещо за тях, щеше да знае. Но както се оказа, не знаеше нищо за Европа.

— Друга част от армията се намира на северната граница. Отблъсква племената.

— Братовчедите ни — побърза да уточни принц Джета и се усмихна.

— Отпреди тридесет-четиридесет поколения назад. Но каквото и да е древното ни родство, сега северните племена са наш общ враг.

— Да, разбира се. Но Великият цар несъмнено държи армия в сатрапията си на река Инд.

— Само за отбрана. Никога няма да я прати в Магадха.

— Сигурен ли си?

— Великият цар владее долината на Инд от едно поколение насам, дори по-малко. Без персийски гарнизон там…

— Разбирам — въздъхна принцът. — Надявах се…

Направи с ръка красив и същевременно напълно неразбираем за мен жест. Но тогава все още не бях научил езика на ръцете, с който индийците често си служат, тъй че успяват да изразят без думи и най-тънките нюанси на мисълта. Това тяхно средство за общуване е произлязла от праисторическите танци.

— Харесва ли ти моят племенник?

— Да, изглежда много изискан и… сантиментален.

— Несъмнено е сантиментален. Когато умря любимата му птичка, плака цяла седмица.

— Но дворцовият управител сигурно никога не плаче!

Сега, помислих си, ще изпробвам дали магадханската тайна служба е успяла да проникне в пещерата на принц Джета.

— Не. Той е твърд човек. Мечтае да присъедини Варанаси към Магадха. Мечтае за разрухата на Кошала.

— Това само мечта ли е?

— Пасенади е светец. Не се интересува от този свят. Самият той е архат. Това означава, че е близо до просветлението, до крайното разпадане на неговия Аз.

— То ли е причината царството му също да е близо до разпадане, да не кажа до просветление?

Принц Джета вдигна рамене.

— Защо трябва царствата да се различават от хората? И те се раждат. Растат. Умират.