Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Аз гледах птицата, славея, ако трябва да сме точни, и си мислех, че той не се тревожи и за това, дали ще си намери спътник в живота. Може би само за това, дали по пътя към юг няма да бъде изяден от някой италианец като деликатес.

— И хората не би трябвало да се тревожат за нищо — продължи Йешуа. — Нима с всички тези тревоги някой може да удължи живота си дори с една частица време?

Тук човекът беше прав, макар че малко ми звучеше като някой, който е чел твърде много книги от Дейл Карнеги и Луиз Хей 6 6 Автори на книги за позитивно мислене. — Бел ред. .

— Не се безпокой за утре, защото утрешният ден сам ще се погрижи за себе си — каза Йешуа.

Това беше просто казано. Но пък хубаво. И щом го казва мъж с такава харизма, такъв глас и такива очи, значи трябва и да му се вярва.

За първи път след моето „Не“ пред олтара по време на венчавката отново усетих мъничко надежда.

Реших на първо време да остана и да дам на срещата ни шанс докато си изядем пиците. Джовани донесе менюто и Йешуа дълго се чудеше какво да прави с него. Дори се наложи да му обясня какво е това пица. Най-накрая той реши да си поръча вегетарианска.

— Да се яде едновременно месо и сирене не е кашер 7 7 На иврит буквално означава „подходящ, удобен“. Използва се за храна, приготвена в съответствие с еврейските религиозни изисквания. — Бел.ред. — обясни избора си той.

— Не е кашер? И мюсюлманите ли казват така? — попитах.

— Аз не съм мюсюлманин, а евреин.

„Евреин от Палестина, какво ли няма по света“, помислих си и се зарадвах, защото евреите нямат навика да забиват самолети в небостъргачи. Но веднага след това се запитах дали пък не е някой от онези откачени еврейски заселници. Но ако беше откачен еврейски заселник, не трябваше ли да има от онези завити къдрици? Как всъщност си правят тези къдрици, с маша ли?

— А ти? — прекъсна Йешуа полета на мисълта ми в еврейско ортодоксалния коафьорски занаят.

— А-аа… какво? — попитах.

— В кой Бог вярваш ти?

— Ами, ааа… аз съм християнка — отвърнах.

Йешуа май се усмихна. Представа нямах какво му е смешното на това. Да не би все пак Гавраил да му е разказал нещо за мен?

— Извинявай — каза той. — Но тепърва трябва да свикна с думата „християнин“ като обозначение за вярващ.

Сега вече Йешуа се засмя. Съвсем мъничко и не високо. Но този добродушен смях беше напълно достатъчен, за да ме накара да се почувствам страшно приятно.

В следващите минути най-после се разприказвахме. Попитах го къде е усвоил своя занаят, а той ми обясни, че неговият пастрок го е научил на всичко.

Пастрок? Да не би и той като мен да беше невротично дете на разведени родители? Дано да не е!

Джовани сервира и на Йешуа пицата и салатата така му се усладиха, сякаш наистина за първи път хапва нещо от две хиляди години насам. Дори от червеното вино беше във възторг:

— Толкова ми липсваше!

У дърводелеца бавно започна да се прокрадва нещо като наслада от живота. Ние бъбрехме все по-оживено и аз му казах:

— Като дете намирах бради като твоята за готини. Дори и аз исках да имам такава!

Йешуа отново избухна в смях.

— И знаеш ли как реагира майка ми на това? — попитах аз.

— Разкажи ми — подкани ме весело той.

— Тя каза: „Една такава брада е гробище за остатъци от храната.“

Сега Йешуа се засмя високо — явно беше добре запознат с проблема.

Беше готин смях.

Толкова сърдечен.

Толкова освободен.

— Така не съм се смял от цяла вечност — заяви той.

След като помисли малко произнесе от дъното на душата си.

— Най-много ми липсваше смехът.

А на мен никога досега не ми беше доставяло по-голяма радост да разсмивам някого.

Да, този мъж беше странен, чужд, необикновен — но наистина, казвам ви, в същото време направо омагьосващ.

Исках да науча още за Йешуа и реших, че срещата трябва да премине едно ниво по-нагоре. Нивото, на което се осведомяваме дали седящият отсреща си има приятелка. И ако се окаже, че няма, питаме дали има бивша, по която все още да тъгува.

— Кой те караше, преди да се смееш така? — попитах.

— Една страхотна жена — отвърна той.

Това, че в живота му е имало страхотна жена, ме жегна повече, отколкото би трябвало.

— Какво… какво стана с нея?

— Тя умря.

О, Боже мой! Ако имах някакви намерения спрямо него — какъвто, разбира се, не беше случаят, но пък не беше изключено един ден да се появят такива, — тогава трябваше да се съревновавам с една мъртва. Това щеше да е във висша степен неприятно, и то не само заради мириса на разложено.