Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Така се надявах Господ да не ми даде никакъв знак.

В този миг прогизналата от дъжда мазилка на тавана падна право върху лицето ми. Скочих веднага на крака, избърсах си лицето и изплюх прахообразния хоросан. Ако наистина имаше Бог, то това бе неговият знак. А това означаваше, че той не приема моята страхотна сделка. Замислих се как мога да подобря офертата си. Все пак Господ не можеше да иска от мен да стана монахиня. От друга страна, ако продължаваше така, май никога вече нямаше да правя секс, а монахините току-виж се оказали много забавни, във всеки случай винаги са такива във филмите и книгите — в началото винаги гледат строго, но после се оказват мъдри и със страхотно чувство за хумор… А може и някой свещеник да се отбие, ей така, на гости, по време на брането на ябълки, някой като Матю Маккуин… някой със също толкова разбито сърце като моето, може в Ирландия жена му по невнимание да е паднала от някоя скала в морето… държейки тяхното бебе в ръце… и той никога повече да не може да изпита любов, което, разбира се, светкавично ще се промени, когато съзре мен…

В този момент на вратата се почука.

— Кой е? — попитах колебливо.

— Аз съм — отвърна татко малко строго. Наистина той ме беше приел, но ние продължавахме да сме сърдити един на друг.

— Какво… какво искаш? — попитах. Последното, от което се нуждаех в момента, беше да се карам с баща ми, просто нямах сили за това.

— Доведох дърводелец, който иска да погледне скелето на покрива.

Погледнах към мазилката на пода, още усещах хоросана в устата ми и си помислих: „Този проклет дърводелец можеше спокойно да дойде един ден по-рано.“

— Той трябва да мине през капандурата в стаята ти — извика татко.

Лицето ми беше напрашено и разплакано, и аз се чувствах нещастна като куче. Никой не биваше да ме вижда така. Но от друга страна сега почти цяло Маленте имаше лошо мнение за мен, така че ми беше напълно все едно какво впечатление ще направя на някакъв дърводелец. И ако трябваше да прекарам остатъка от живота си в тази стая, то може би щеше да е в мой интерес таванът да не пада върху главата ми.

— Един момент — извиках на баща ми. — Само да облека нещо.

Не стига, дето щеше да се види лицето ми, напудрено с хоросан, ами сега и по бельо да се изтипосам.

Аз, разбира се, нямах дрехи тук — те все още бяха в жилището, което делях със Свен, — но в тийнейджърския ми гардероб все трябва да беше останало нещо. Отворих го и намерих пуловери и джинси. Облякох един стар норвежки пуловер и в него заприличах на норвежка наденичка с открит пъп. В панталоните също не можах да се пъхна. Не можах да ги вдигна и до хълбоците. Сигурно с всяко десетилетие от живота си бях нараствала с една обиколка.

— Мари, колко още да чакаме? — извика татко нетърпеливо.

Трескаво размишлявах. В дрехите на Ката също няма да се побера, както и в тези на Светлана, така че нямаше нужда да я питам.

— Мари! — нервничеше баща ми.

Е, нямах кой знае какъв избор. Отново се напъхах в булчинската си рокля. С това напрашено лице в нея приличах на призрак, само оставаше да понеса главата си под мишница — което всъщност ми се и искаше.

Отворих вратата. При вида ми в първия момент татко се обърка, но после каза:

— Много се моташ.

После прикани с жест стоящия отвън да влезе:

— Мари, мога ли да ти представя Йешуа? Той ще бъде така любезен да ни ремонтира скелето на покрива.

Един мъж, среден на ръст, с дънки, риза и велурени боти пристъпи напред. Имаше малко южняшки тен, дълга, леко чуплива коса и оформена брада. С напрашените си очи долових за една десета от секундата, че мъничко приличаше на единия от „Би Джийс“.

— Йешуа, това е дъщеря ми Мари — представи ме баща ми и допълни: — Невинаги се разхожда в този вид.

Тъмнокафявите очи на дърводелеца изглеждаха напълно сериозни, сякаш за него гледки като тази бяха нещо съвсем обичайно. Когато погледнах тези изумително благи очи, съвсем се обърках.

— Добър ден, Мари — каза той с невероятно дълбок глас, който още повече ме смути. С тези думи той пое ръката ми за поздрав. Имаше здраво ръкостискане. И колкото и странно да беше, това ръкостискане ми създаде чувство за защитеност.

— Рдвмсд… — запелтечих. Не бях в състояние да кажа нещо смислено.

— Радвам се да се запозная с теб — каза той сериозно. Но с какъв тембър само!

— Рдцввмс… — отвърнах.

— Само ще погледна покрива ви — обясни той.

А аз изфъфлих някакво съгласие: