Джоджо Мойс - Корабът с булките

Франсис бе свела поглед към пода.

- О, божичко, много съжалявам. Толкова съм нетактична. Не исках да злорадствам. Сигурно и ти искаш да говориш със съпруга си. Просто си помислих, че много бих искала точно ти да си до мен.

Франсис улови дланта й. Беше влажна от жегата или от нервното вълнение.

- С удоволствие - отвърна тя.

- Джо?

Край нея светлината помръкна. Маргарет се размърда неловко и попита шепнешком дали е застанала на правилното място. Радистът, със слушалки на главата, започна да настройва стотиците копчета и плъзгачи пред него. После, явно доволен от прозвучалите писукания и потраквания, той нагласи микрофона пред нея.

- Доближи си лицето тук каза той, като внимателно побутна Маргарет по гърба, за да я окуражи. - Точно така. Сега опитай пак.

- Джо?

В малката стаичка, сгушена под мостика, шепата избрани булки, някои от които бяха придружени от приятелки, се смушкаха с лакти. Радиоапаратната беше малка за толкова много хора и всички стояха неподвижни, с ръце, долепени до тялото, а някои си вееха със списания, докато лицата им лъщяха от жегата и задуха. Навън небето бе притъмняло и някъде там далеч, на много мили разстояние, техните любими мъже се носеха по водата в мрака.

- Мегс? - Далечен глас, накъсан. Но съдейки по изражението на Маргарет, определено неговият.

Чу се обща въздишка, сякаш група деца са зърнали коледна елха. Маргарет бе първа в списъка и сякаш едва когато булките чуха това доказателство, повярваха, че е възможно мъжете им да са толкова близо, че да могат, след месеци на мълчание, да разменят няколко скъпоценни думи. Сега те се спогледаха грейнали, сякаш радостта им бе заразна.

Маргарет протегна ръка да хване микрофона. След това плаха, стеснителна усмивка каза:

- Джо, аз съм. Как си?

- Страхотно, скъпа. Ти добре ли си? Грижат ли се добре за теб? - Безплътният му глас наруши тишината.

Маргарет стисна микрофона.

- Добре съм. И аз, и Джо-младши сме добре. Много... се радвам, че те чувам - заекна тя, явно притеснена, че след като тя е заобиколена от непознати, вероятно същото важи и за него. Никоя жена не искаше да изложи съпруга си пред колегите или началниците му.

- Добре ли те хранят? - чу се отново гласът и събраните в радиоапаратната се разсмяха. Маргарет за миг погледна към капитана, който стоеше в дъното със скръстени ръце. Усмихваше се благо.

- Грижат се чудесно за нас.

- Добре. Ти... пази се в тази жега. Гледай да пиеш много вода.

- О, пия.

- Трябва да вървя, скъпа, да дам ред на следващия. Грижи се за себе си.

- Ти също. - Маргарет се доближи до микрофона, сякаш това можеше някак да я доближи до него.

- Ще се видим в Плимут. Още малко остава.

Гласът на Маргарет пресекна.

- Още малко остава - повтори тя. Довиждане, Джо.

Когато се извърна от микрофона, тя сякаш залитна безсилно и Франсис пристъпи напред да я хване, разтревожена от сълзите по бузите на Маргарет. Беше доста скъпернически разговор, мислеше си тя. Трябваше да й позволят още няколко минути и поне малко усамотение, за да може да каже какво чувства. Маргарет имаше да казва на Джо толкова много, помисли си Франсис, за свободата, за това какво е да си съпруга, за майчинството.

Но когато сведе очи към нея, забеляза, че усмивката на Маргарет е достатъчно ярка, за да грее в мрака.

- О, Франсис, беше прекрасно - прошепна тя.

Франсис чу неподправената любов в гласа на Маргарет, доказателството, че е получила толкова много от такъв малък жест. И просто остана така, прегърнала приятелката си, без да мисли, и същевременно изпълнена с емоции докато Маргарет се мъчеше шепнешком да преповтори какво си бяха казали и възкликна, че напълно била изключила - когато чула гласа му, нямала представа какво да каже.

- Но няма значение, нали? О, Франсис, надявам се, че и ти ще имаш възможност скоро да говориш с мъжа си. Не мога да ти опиша колко по-добре се чувствам. Чу ли Джо? He е ли страхотен?

Всички бяха вперили очи в тъмнокосото момиче в синя рокля, което, чувайки гласа на съпруга си, бе избухнало в шумен плач и сега бе утешавано от служител на Червения кръст. Затова само капитанът забеляза изражението на високата млада жена в ъгъла, шеговито представена му като „неофициалната акушерка“. Не му се искаше да поглежда внимателно която и да било от жените, защото не искаше това да се изтълкува погрешно. Но в изправената й стойка имаше нещо забележително. И в очите й, които изразяваха шок, сякаш бе преживяла огромна загуба. Необяснимо защо, той изпита чувството, че тези очи са отражение на неговите собствени.