Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Ти помогни мен? - каза момичето и се извърна пъргаво към него, посочвайки му ципа си.

Покривката на леглото бе безукорно чиста. До него, на разнебитена масичка, стоеше бутилка с няколко красиво аранжирани цветя. Тези два детайла, намек за едно желание, толкова далечно от долната поквара, която можеше ли чуе от съседната стая, докара сълзи в очите му.

- Съжалявам - каза той. - Не мисля...

Тя се обърна и той забеляза ранимостта в изражението й.

- Да, да - каза тя, бързо върнала усмивката си. - Ти бъдеш щастлив мъж. Аз вижда те преди? Ти познаваш мен. Аз правя те щастлив мъж.

- Съжалявам - каза той.

Тогава тя стисна ръката му, изненадващо силно. Погледът й към вратата му подсказа, че тя може да има собствени причини да не иска той да си тръгва.

- Ти чака малко още - помоли тя.

- Просто искам да...

- Само малко още остава.

Осъзна, че очите й я правят да изглежда по-голяма. В тях имаше някаква умора и примирение, дори и когато се усмихваше палаво и пърхаше с мигли като младо момиче. Но сега, когато погледна внимателно, гърдите й бяха някак недоразвити, сякаш още не е съзряла напълно. А ноктите й, когато погледна ръцете й, бяха изгризани като на сестра му чак до разкървавения живец, по детски нехайно към външния им вид. Никол затвори очи, внезапно засрамен, че е съучастник в такава поквара. Това причинява войната, помисли си той. Дори и на оцелелите. Накрая ни унищожава.

Усети тежестта й върху себе си, леките й ръце докосваха лицето му.

- Моля теб чака малко още - прошепна гласът й в ухото му. Усещаше парфюма й, тежък и сладникав, неподхождащ на младостта й, на крехкото й тяло.

Тя обви с ръце врата му, задърпа го надолу.

- Ти чака малко с мен. - Пресегна се надолу с пъргави пръсти, възкликна приглушено до врата му, когато той нежно стисна ръката й.

- Няма нищо, останало в мен - каза той. - Празен съм.

После, докато тя се бе прилепила до него, а тъмните й очи го изучаваха напрегнато, за да разгадаят намерения му, той се облегна на възглавницата. През полуотворения прозорец можеше да чуе виковете навън. Миризмата на пържено се носеше навсякъде, остра и пикантна. Той хвана ръката й.

- Кажи ми нещо - подхвана той. Усещаше дъха й по шията си, напрегнат, в очакване, и осъзна, че полека унася в сън.

- Аз правя те щастлив сега? - прошепна тя.

Той се поколеба. Знаеше, че това вероятно ще бъдат последните му думи тази нощ:

- Колко е часът в Америка?

Корабът е установил контакт с Лондон по телефона! Било е направено чрез радиосъобщение до Сидни по „ТиБиЕс“. Приемникът на „ТиБиЕс“ в Сидни бил включен в микрофон, свързан с телефонната линия Лондон-Сидни... Това е голям напредък в света на комуникациите и обещава велики неща за бъдещето.

От личния дневник на флотски курсант Хенри Стампър, 13 януари 1946 г ., с позволението на Маргарет Стампър

Двайсет и един дена

Никога не се бе случвало преди. Тя определено не бе искала да се случва изобщо. Но Франсис бе принудена да признае, че се влюбва.

Всяка вечер си казваше, че трябва да стои далеч, че това няма да доведе до нищо хубаво, че с действията си излага на опасност плаването си. И въпреки това, всяка вечер, почти без да обяснява нещо на съквартирантките си в каютата, тя се промъкваше през металната врата. Поглеждаше крадешком към двата края на коридора, после бързо минаваше покрай другите каюти, леко се изкачваше по стълбите до горния край на палубата с хангарите, докато стигне до тежкия метален люк, който се отваряше към самолетната палуба.

Когато се замислеше после, осъзнаваше, че отчасти е било така, защото всички бяха свикнали един с друг: моряците, жените, обичайното ежедневие на кораба, атмосферата на копнеж и очакване, вечната неизвестност. Беше свикнала да няма конкретна цел сутрин, когато стане, вероятно бе изгубила отчасти характерната професионална строгост, която носеше в себе си като броня години наред. Беше й по-лесно да бъде с други хора. Можеше дори да се каже, че харесва някои. Трудно бе човек да не хареса Маргарет.

Но истински обичаше кораба: размерите му, като някакво морско чудовище, прекалено бе голям, за да е направен от обикновени хора, задвижван от легендарна сила през бурното море. Обичаше белезите му, ивиците ръжда, която независимо от годините боядисване и пребоядисване бяха видими по кожата му, доказателство за времето, прекарано в морето. Франсис обичаше безкрайността, която виждаше наоколо, усещането за безграничност, за необратимото плаване на запад. Обичаше усещането за нови възможности, които корабът й разкриваше. Морските мили и неизмеримите дълбини, които поставяше между нея и миналото й, докато се носеше по водата.