Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Какво те накара да се съгласиш? - понита Маргарет. - Накрая, имам предвид.

- Какво го е накарало да продължава да ти предлага! - измърмори Ейвис.

Но Франсис стана и погледна часовника си.

- Мили боже, Меги! Виж колко е часът. Твоето куче вече отдавна чака разходката си.

- О, по дяволите. Права си. Най-добре да слизам долу - каза Маргарет. Кимна на останалите и двете с Франсис хукнаха към каютата.

Момичетата се целуваха. Направиха го веднъж, за кратко, после се обърнаха да го погледнат и се засмяха на липсата на реакция от негова страна. По-ниското се облегна на високия стол пред бара, изгледа го съблазнително, после протегна голия си крак. Другото, в зелена рокля, която бе твърде голяма за слабата му фигура, измърмори нещо, което той не разбра, и се наведе напред да разроши косата му.

- Две, две. Вдигна два пръста. - Много добро прекарване. Две, две.

Отначало им бе поръчал и на двете по питие. Отне му няколко минути да схване какво му предлага момичето. После поклати глава, макар тя да свали цената до почти една трета от първоначалната.

- Нямам повече пари - каза той, а думите му прозвучаха странно и размазано в собствените му уши. - Всичко замина.

- Не, не - каза момичето в зелената рокля. Сякаш бе чувала откази твърде много пъти и всички са били безсмислени. - Две, две. Много, много хубаво.

По някое време през нощта бе изгубил часовника си и вече нямаше представа кое време е. Някакви мъже подвикваха или се биеха аматьорски отвън на улицата. Момичета ичезваха на горния етаж, после пак слизаха и си приказваха или се караха с колежките си. Навън неоновият надпис с името на бара грееше в синьо и осветяваше входа като в студено сиво утро.

На стената можеше да се види снимка на Айзенхауер, вероятно дарена от някой американски редник. Колко ли беше сега часът в Америка? Никол се помъчи да си спомни как бе пресметнал часовата разлика по-рано същата вечер.

В другия край на стаята, полуседнал, полуизлегнал се на една пейка, Джоунс Уелсеца слагаше цигари в устата на едно момиче и се смееше, когато то се закашляше.

- Не вдишвай толкова много - обясняваше той, докато момичето шеговито го удряше с тънката си ръка. - Ще ти прилошее.

Забеляза, че Никол го гледа.

- О... не... не ми казвай, че харесваш и малката Ани, нали? - викна той. - Алчно копеле. Вече си имаш две.

Никол се опита да отговори нещо, но думите сякаш се превърнаха на пепел в устата му.

- За жените и любимите - вдигна тост Джоунс Уелсеца, стиснал чаша в ръка. - Дано никога не се срещат.

Никол вдигна чаша в отговор и отпи голяма глътка.

- И никакви бунища - измърмори той. Джоунс, който едва го чу, избухна в смях.

Последното им посещение в Цейлон бе изцяло по служба, а не в отпуск, и бяха натоварени със задачата на „пиянски патрул“ - търсеха моряци, които с натежали джобове и необременени от никакви задръжки, се възползваха от няколкото часа свобода, за да изпият колкото е възможно повече от какъвто местен алкохол можеха да намерят с неизменно катастрофални последици. Малко преди зори, след като двамата с Джоунс бяха обиколили местните бардаци, бяха намерили няколко млади моряци да лежат в безсъзнание в подножието на огромна купчина смет. По някое време през нощта те явно бяха изгубили парите си, часовниците, книжките с надниците и дори служебните си карти, а в момента не можеха нито да мислят, нито да приказват. Понеже без документите не знаеха кои са тези мъже, двамата с Джоунс, след известно обсъждане, ги бях стоварили, мръсни и с вмирисани униформи, на най-близкия кораб на Съюзническите сили. Там щяха да си получа заслуженото в двойна доза - от началниците на новия и кораб и от онези, към които всъщност бяха зачислени.

- Много си прав. Никакво бунище за нас, братле - каза Джоунс и отново вдигна чаша. - Просто запомни името „Вице-крал“. Ясно? Запомни името на кораба си. „Вице-крал“. - След което отново се разсмя.

- Ти идва сега.

Момичето в зелената рокля теглеше ръкава му. Другото беше изчезнало. Това стисна ръката му с трогателната доверчивост на дете и го поведе по стълбите. Трябваше да я пусне, за да се покатери, стиснал здраво перилата, докато дървените стъпала потъваха и се издигаха под краката като палубата по време на буря.

Вратата на стаята му се стори тънка като хартия, а крехкостта на на стените бе явно демонстрирана от шумовете, които се чуваха от съседната стая.

- Хубаво прекарване, а? - Момичето проследи погледа му и се засмя.

Той внезапно се почувства изтощен и седна тежко отстрани на леглото, докато тя разкопчаваше роклята си. Прешлените на гръбнака й изпъкваха видимо под бледата кожа. Това го накара да си спомни за Франсис и костеливите й пръсти, когато бе държала снимката на двете му момчета.