Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Гледай да не сгазиш някого. Там е направо лудница.

- Ще се постарая. - Мъри нахлупи шапката си още по-ниско на челото и потегли напред към кея. - Не обещавам нищо обаче.

Пикапът ръмжеше и виеше, докато Мъри завиваше насам-натам през тълпата и натискаше рязко спирачки, когато някой случайно скочи от бордюра на пътя, или внимателно заобикаляше разплакани майка и дъщеря, притиснати здраво една към друга, забравили напълно за останалия свят.

- Много си права, че не са като кравите -- мърмореше той под нос. Кравите имат повече мозък.

Той не обичаше тълпите поначало. Въпреки относителната близост на Уудсайд до големия град, Маргарет се съмняваше, че той е ходил в Сидни повече от пет пъти, откакто тя се беше родила. Шумно, миризливо място, пълно с акули. Човек не може да върви в права линия, оплакваше се той. Всички онези хора го принуждаваха да криволичи само за да стигне от точка А до точка Б. И тя самата не ги харесваше особено, но днес се чувстваше странно откъсната от случващото се, сякаш е страничен наблюдател, неспособна да разбере огромното значение на онова, което се кани да направи.

- Как сме с времето? - попита той, докато седяха в колата и чакаха поредната редица хора да минат пред тях, повлекли издути куфари или мрънкащи деца.

- Татко, няма проблем, нали ти казах. Мога да сляза и да вървя нататък, ако искаш.

- Как бих могъл да те оставя сама в тая тълпа!

Тогава тя внезапно осъзна каква огромна отговорност изпитва той да я заведе там; колкото и да не му се искаше да заминава, той повече се тревожеше да не я разочарова за последен път.

- Само няколкостотин метра са, а аз не съм инвалид.

- Обещах да те изпратя до кораба ти, Меги. Само си стой на мястото. Брадичката му бе упорито вдигната и тя разсеяно се запита на кого ли е дал това обещание.

- Там! Виж, татко! - Даниъл чукаше по задното стъкло и буйно замаха с ръце към мястото, където една официална на вид кола тъкмо се измъкваше от редицата с паркирани коли.

- Готово. - Баща й решително вирна брадичка, даде газ и накара хората пред колата да се разтичат притеснено. - Махнете се оттам - развика се той през прозореца и само след секунди бе наместил пикапа на малкото освободено място, изпреварвайки няколко други, които се бяха запътили натам. - Така! - Изключи двигателя и докато шумът от мотора заглъхваше, той се обърна към дъщеря си. - Готово - каза той отново, вече не толкова твърдо.

Тя се протегна и стисна ръката му.

- Знаех си, че ще ме докараш навреме - каза тя.

Корабът беше огромен; с такива размери, че заемаше цялото протежение на дока и закриваше морето и небето и единствено сивият му корпус бе видим за тълпите, които, се бяха скупчили до бариерите, отчаяно опитващи се да си кажат нещо с онези, които вече бяха на борда. Беше толкова голям, че Меги буквално остана без дъх.

Отстрани се виждаха кулите за оръдията, издадени като балкони, като на някои още стърчаха оръдия или имаше само стойки за окачване, извити като шиите на стройни птици. На площадката за излитане, която едва се виждаше далеч назад, имаше три формации от самолети, с криле сгънати над тях „корсари“, „светулки“ и май един „морж“. Маргарет, която бе попила влечението на братята си към самолетите, можеше да различи всеки един. Стотици момичета вече бяха на борда, разположили се по площадката за излитане или седящи напряко на дулата на оръдията, те помахваха от пътеките, а жестовете им изглеждаха съвсем дребни и накъсани на фона на самолетоносача. Палтата и шаловете им бяха здраво завързани, за да не ги издуха свежият морски бриз. Някои дори надничаха през илюминаторите и изричаха нечути послания. Бездруго бе невъзможно да се чуе каквото и да било във всеобщата врява, затова мнозина се опитваха да сигнализират с ръце като някакъв побъркан семафор.

В единия край свиреше духов оркестър: успя да разпознае „Сбогуването на маорите“ и популярната песен „Клош панталони“ от откъслечните ноти, които долитаха над шума на тълпата. Докато стояха, видяха как помагат на едно момиче да слезе по подвижното мостче, разплакано, с полепнали по палтото й яркоцветни хартиени ленти.

- Променила е решението си -- чу да казва един от офицерите. - Някой да занесе багажа й при останалите.

Маргарет си позволи само леко притеснение и усети колко лесно истерията би могла да я погълне напълно.

- Нервно ли ти е? - попита баща й. Той също бе видял момичето.

- Не - отвърна тя. Искам само да видя Джо отново. Отговорът й, изглежда, му бе достатъчен.