Джоджо Мойс - Корабът с булките

Редник Лъруик се мъчеше да стане от леглото. Беше смъкнал крака на пода и се опитваше да се изправи, като се подпираше с една ръка на желязната табла.

- Не можете да тръгнете, сестро. Дадохте ми обещание, помните ли?

Одри забеляза многозначителните погледи, които си размениха сестра Фишър и две от момичетата до нея. Обърна се към сестра Маккензи и видя, че тя също ги е забелязала. Ръцете й бяха побелели от стискаме на чантата и куфара. Застина цяла, после тихо каза:

- Не мога да остана, редник. Трябва да се кача на болничния кораб.

- О, нима няма да пийнете едно с нас, сестро? Една последна чашка?

- Сестра Маккензи има работа за вършене, сержант О’Брайън - строго каза старшата сестра.

- Е, хайде. Поне да си стиснем ръце.

Момичето направи крачка напред, после мина да се здрависа с мъжете, които му протегнаха ръцете си. Музиката отново бе засвирила, отвличайки вниманието на останалите, но докато минаваше между леглата, Одри Маршал отбеляза присвитите очи на другите сестри, преднамереното извръщане на гръб от страна на някои от мъжете. Тя вървеше след момичето, за да се погрижи да не го задържат твърде дълго до някое легло.

- Направихте толкова много за мен, сестро. - Сержант 0’Брайън стискаше бледата й ръка в двете си длани, а гласът му бе пиянски сантиментален.

- Всяка от нас би го направила - каза тя малко сковано.

- Сестро! Сестро, елате насам. - Редник Лъруик й махаше с ръка. Одри видя как момичето го забеляза, а после и през колко много хора трябваше да мине, за да стигне до него. - Елате, сестра Маккензи. Дадохте ми обещание, нали?

- Наистина не мисля...

- Няма да нарушите обещание, дадено на ранен, нали, сестро? - Изражението по лицето на редник Лъруик бе комично посърнало.

Мъжете от двете му страни подеха заедно:

- Хайде, сестро, обещахте.

Тогава цялото помещение стихна. Одри Маршал видя как момичетата се отдръпват назад, за да разберат какво ще направи сестра Маккензи.

Накрая, след като повече не издържаше да гледа дилемата на момичето, тя се намеси:

- Редник, ще ви бъда благодарна, ако се върнете обратни в леглото. Тя решително тръгна към мястото му. - Обещание или не, още не сте готов да ставате.

- Стига, сестро. Оставете човека на мира.

Тя тъкмо вдигаше крака му отново на матрака, когато му думите:

- Всичко е наред, сестро. - Обърна се и видя момичето зад себе си с грейнало лице. Само потрепването на бледите й ръце издаваше притеснението й. - Наистина обещах.

Одри по-скоро усети, отколкото видя, погледите на другите жени и въпреки жегата, кожата й настръхна.

- Щом сте сигурна, сестро.

Тя беше висока девойка, затова се наложи да се наведе, докато помагаше на младежа да се изправи до седнало положение, а носле, с ръка под раменете му в отдавна отработено движение, го издърпа на крака.

За миг никой не проговори. После сержант Ливай викна да пуснат музика и някой завъртя ръчката на грамофона.

- Давай, Скоти - подвикна мъжът зад нея. - Само гледай да не я настъпиш.

- И преди не можех да танцувам - пошегува се той, но като бавно вървяха към покритата с пясък част от помещението, която служеше за дансинг. - Килограм шрапнел в коленете няма да ми помогне особено.

Започнаха да танцуват.

- О, сестро - чу го да казва Одри, - не можете да си представите колко дълго съм си мечтал за това.

Стоящите наблизо мъже спонтанно заръкопляскаха.

Одри Маршал осъзна, че също пляска с ръце, трогната от гледката на изнемощелия мъж с гордо изправен гръб, грейнал от удоволствието, че е изпълнил скромната си амбиция: да излезе отново на дансинга с жена в прегръдките си. Тя гледаше момичето, което се бореше със собственото с неудобство заради него, докато дългите й, силни ръце с напрягаха да го подкрепят, ако изгуби равновесие. Добро момиче. Способна сестра.

Това бе най-тъжното.

Музиката спря. Редник Лъруик се отпусна благодарно на леглото си, все така широко усмихнат, въпреки видимото си изтощение. Одри посърна, защото знаеше, че този простичък жест на внимание ще бъде изтълкуван в ущърб на младата сестра. Беше й ясно, че момичето, което сега се озърташе за багажа си, също го съзнава.

- Ще те изпратя, сестро каза тя, за да й спести понататъшно притеснение.

Редник Лъруик още стискаше ръката й.

- Знаем какво ви е струвало на всички вас да дойдет тук в такова време... Вие бяхте за нас като... сестри. - Той млъкна, прекалено развълнуван да продължи, и след кратко колебание сестра Маккензи се приведе към него и му прошепна да не се разстройва. - За това ще си мисля, когато си спомням за вас, сестро. За нищо друго. Само ми се ще горкият Чоки...