Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Върви да кажеш на онова глупаво момиче да го върне обратно. Изобщо не ме е грижа дали тя ще се нарани, но той е на крака едва от четиридесет и осем часа. Не бива сега да си счупи и крак в добавка към всичките му болести.

- Отивам, сестро. Момичето изчезна, а завесата се спусна унило обратно. След миг лицето й се появи отново. - Идвате ли и вие? Момчетата питат къде сте.

- След малко идвам, сестро - каза тя и затвори дневника, преди да се надигне от сгъваемия платнен стол. - Ти върви.

- Да, сестро. - Засмя се и излезе.

Одри Маршал пооправи косата си пред малкото огледало, което държеше над мивката, после попи лицето си с кърпа. Плесна един комар, който се бе впил в опакото на ръката й, изпъна сивите си панталони и тръгна през палатката на сестрите покрай операционните зали - сега тихи, слава богу - към отделение Г, като си мислеше какво рядко удоволствие е това да следва звуците на смеха и музиката, а не виковете от болка на мъжете.

Повечето легла в дългата палатка, наричана отделение Г, бяха преместени назад, така че сега половината помещение бе превърнато в импровизиран покрит с пясък дансинг, а онези, които още бяха приковани към леглата си, можеха да го виждат добре. На бюрото в ъгъла грамофонът дрезгаво свиреше песните, които не бяха напълно заличени след дългогодишна употреба сред пясъка. Имаше и нещо като бар върху масата за превръзки, където системите бяха приспособени в стойки за бутилки уиски и бира.

Мнозина бяха захвърлили униформите тази нощ: жените бяха в светли блузи и поли на цветя, а мъжете - с ризи и панталони, които се налагаше да пристегнат здраво в кръста. Няколко сестри танцуваха едни с други или с останалите служители на Червения кръст и физиотерапевтите, като се препъваха в по-сложните стъпки. Две-три двойки спряха, когато влезе Одри Маршал, но тя им кимна да продължат.

- Явно трябва да мина на последна визитация каза тя с престорено строг глас, с което предизвика възторжените възгласи на присъстващите.

- Ще ни липсвате, сестро обади се развълнуваният сержант Ливай от ъгъла. Тя едва виждаше лицето му между вдигнатите нагоре крака, които още бяха в гипс.

- Повече ще ти липсва изтриването с влажна кърпа в леглото обади се неговият приятел. Отново се разсмяха.

Тя минаваше край редицата легла, проверяваше температурата на онези, които още страдаха от тропическа треска, надничаше под превръзките, покриващи язвите, които упорито отказваха да заздравеят.

Тези момчета тук не изглеждаха толкова зле. Когато индийските военнопленници бяха пристигнали в началото на годината, дори и тя бе измъчвана от кошмари седмици наред. Спомни си натрошените им кости, раните от щикове, в които пъплеха червеи, издутите от гладуването стомаси. Доведени до нечовешко състояние, мнозина от сикхите се бяха съпротивлявали, когато сестрите се опитваха да се погрижат за тях - през годините бяха свикнали с такива жестокости, че в изтощението си не можеха да си представят нещо различно. Сестрите бяха плакали в спалните си помещения след това, особено за мъжете, които японците нарочно бяха нахранили обилно, когато напускали лагерите, така че повечето бяха умрели в страшни мъки от първата си глътка свобода.

Някои от сикхите бяха почти момчета: бяха толкова леки, че можеше да ги вдигне и една сестра, онемели или бълнуващи в несвяст. Седмици наред ги бяха хранили като новородени: доза мляко на прах на всеки два часа, няколко лъжички картофено пюре, смляно заешко, сварен ориз, мъчейки се да върнат към живот колабиралата им храносмилателна система. Бяха придържали костеливите им глави, попивайки разлята храна от напуканите им устни, докато бавно се стараеха да убедят мъжете с нежен шепот и усмивки, че това не е някаква прелюдия към нови жестокости. Постепенно в потъналите им очи, измъчени от ужасите, които бяха видели, се бе появило разбирането къде се бяха озовали.

Сестрите бяха толкова трогнати от съдбата им, от безмълвната им благодарност и факта, че мнозина не бяха получавали никакви новини от дома от години, че няколко седмици по-късно, с помощта на един от преводачите, бяха приготвили къри за онези, чиито стомаси можеха да го понесат. Нищо прекалено, само малко агнешко с подправки плосък индийски хляб за варения ориз. Бяха го поднесли върху табли, украсени с цветя. Струваше им се важно да убедят мъжете, че на света е останала малко красота. Но когато влязоха в отделението и гордо поднесоха таблите, много от военнопленниците се бяха разчувствали и заплакаха, неподготвени за подобен жест на доброта, вместо обичайните ругатни и удари.