Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Ейвис? За кога са документите ти?

Ейвис се зачуди дали да каже истината. Беше почти сигурна, че Джийн, каквато си беше незряла и груба, не беше от момичетата, с които обичайно общува, особено ако онова за състоянието й беше вярно. Но пък Ейвис не бе свикнала да сдържа мнението си, а цял следобед бе полагала усилия да не сподели нищо за собствените си планове и това я бе натоварило доста.

- Като твоите. След три седмици. Как се казва? „Виктория“?

- Кофти късмет, нали? - Джийн запали цигара, закривайки я с длани от морския бриз. След малко се сети да предложи и на Ейвис. Ейвис само набърчи носле и отказа.

- Какво каза?

- Кофти късмет. Някои получават „Куин Мери“, а на нас ни се падна старото корито.

Край тях бавно мина кола и двама военни се подадоха през прозорците и подвикнаха някаква груба забележка. Джийн им се ухили и размаха цигара, докато колата не се скри зад ъгъла.

Ейвис застана пред нея.

- Извинявай, не разбирам какво имаш предвид.

- Не чу ли госпожа Профит? Онази, която е омъжена зa командира?

Ейвис поклати глава.

Джийн се разсмя горчиво.

- Не мисля, че ще има фризьорски салони или първокласни каюти за нас с теб, момиче. Нашата „Виктория“ е проклет самолетоносач.

Ейвис я изгледа вторачено в продължение на минута, после се усмихна. С онази усмивка, която пазеше специално за прислугата у дома, когато направят нещо извънредно глупаво.

- Мисля, че си се объркала, Джийн. Дамите не пътуват на самолетоносачи. Стисна устни, когато димът от цигарата се понесе към нея. Освен това няма да има къде да ни поберат всички.

- Наистина нищо не разбираш, така ли?

Ейвис се помъчи да сдържи раздразнението си от тона, с който й говореше момиче, което бе поне с пет години по-малко от нея.

- Свършили са им приличните кораби. Готови са да ни на товарят на каквото и да е, само и само да ни прехвърлят там. Сигурно са решили, че която от нас наистина иска да замине, ще е благодарна на каквото и да ни предложат.

- Сигурна ли си?

- Дори и старата госпожа Пи изглежда леко притеснена. Мисля, че се тревожи да не би нейните млади дами да пристигнат в Англия, облечени в работни гащеризони омазани с масло. Не съвпада с представата, която иска да се създаде за цвета на Австралия.

- Самолетоносач? - Ейвис усети, че й се завива свят! Пресегна се за опора към близката стена, после приседна.

Джийн се настани удобно до нея.

- Точно така. Не си направих труда да проверя името. Просто предположих... Е, както и да е, надявам се леко да са го преустроили.

- Но къде ще спим?

- Не знам. На палубата със самолетите?

Очите на Ейвис се разшириха от ужас.

- По дяволите, Ейвис, по-доверчива си, отколкото те смятах. - Джийн се разсмя, угаси цигарата, стана и тръгна да си върви.

Може би си въобразяваше, но на Ейвис й се стори, че тонът й става все по-груб.

- Ще намерят начин да ни сместят някак. Сигурно ще е по-добре, отколкото да висим тук все пак. Ще си имаме легло и храна, а Червеният кръст ще се грижи за нас.

- Не мисля така. Лицето на Ейвис бе намръщено. Крачеше отривисто. Ако звъннеше сега, може би щеше да успее да хване баща си, преди да тръгне за клуба.

- Какво имаш предвид?

- Няма начин да се кача на подобен кораб. Родителите ми няма да го позволят, като начало. Те си мислеха, че ще бъда на лайнер. Сещаш се, някой от онези, които бяха определени за транспортирането. Това е причината изобщо да ме пуснат да тръгна.

- Трябва да приемеш каквото ти дават в днешно време, момиче. Знаеш, че е така.

Не и за мен, наум си каза Ейвис. Вече тичаше обратно към хотела. Не и за момиче, чието семейство притежава най-голямата фабрика за радиочасти в Мелбърн.

- Ще ни дадат и униформи на инженери, в случай че се наложи да поизтъркаме нещо долу.

- Не мисля, че това е забавно, да знаеш.

- Трябва да се смеем.

"Махай се, противно момиче“, мислеше си Ейвис. „Не бих се качила на една лодка с теб, даже и за разходка в залива Сидни, даже и да е на „Куин Мери.“

- Не се тревожи, Ейвис. Сигурна съм, че ще успеят да ни пригодят една първокласна каюта в парното отделение!

Можеше да чуе неприятното хихикане на Джийн дори и от съседната улица.

- Мамо?

- Ейвис, скъпа, ти ли си? Уилфред! Ейвис е! - Чуваше как майка й вика по коридора, представи си я как сяда на креслото до телефона с персийския килим върху паркета, с вечно пълната с цветя ваза на масичката до нея. - Как си, миличка?

- Добре, мамо. Но трябва да говоря с татко.

- Не ми звучиш добре. Наред ли е всичко?