Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Децата са божия благословия - отбеляза благо госпожа Профит, докато оглеждаше шевовете на зелената шапка върху една кафява вълнена маймунка. Днес изработваха подаръци за децата в пострадалия от бомбардировките Лондон. Едно от момичетата бе получило от английската си свекърва книга със заглавие „Полезни съвети за какво ли не“, а госпожа Профит бе написала инструкции как да направят огърлица от металните халки за пилешки бутчета, както и късо наметало за раменете за в леглото от стара камизола за следващата сбирка. - Да каза тя, поглеждайки загрижено всички. - Ще го разберете някой ден. Децата са благословия.

- Липсата им е по-голяма благословия измърмори тъмноокото момиче до Ейвис, като придружи забележката си с доста просташко побутване.

В друго време Ейвис не би прекарала и пет минути в подобна странна сбирка от момичета - някои от които, изглежда, се бяха озовали тук направо от някоя забутана ферма с червен прахоляк по обувките си, нито пък би си губила часове наред, за да слуша безкрайни лекции от стари моми, които сякаш бяха се възползвали от войната като възможност да разнообразят малко невероятно скучното си ежедневие. Но вече бе стояла в Сидни цели десет дни, а единственият й познат бе приятелят на баща й, господни Бъртън, затова само Клубът на съпругите бе източникът й на социални контакти. (Още не бе сигурна как да обясни на баща си поведението на господин Бъртън. Бе се наложило да му каже поне четири пъти, че е омъжена жена, а не бе напълно убедена, че за него това имаше особено значение.)

На днешната сбирка присъстваха дванайсет други жени; единици бяха прекарали повече от седмица със съпрузите си, а преобладаващата част не бяха ги виждали близо година. Връщането на войниците у дома бе приоритет; „чакащите съпруги“, както бяха станали известни - не. Някои си бяха подали документи преди повече от година и нямаха никакъв отговор. Една от жените, измъчена от мизерните условия, се бе отказала и се бе върнала у дома. Другите бяха останали, водени от сляпа надежда, отчаяние, любов или, както беше в повечето случаи, различна смесица от трите.

Ейвис бе най-новото попълнение в групата. Като слушаше разказите им за семействата, у които бяха временно настанени да живеят, тя безмълвно благодареше на родителите си за разкоша на хотелската си стая. Щеше да е доста по-малко вълнуващо преживяване, ако беше принудена да отседне в дома на някоя навъсена стара двойка. Дори и така, вълнението намаляваше с всеки изминал ден.

- Ако госпожа Тидуърт ми каже още веднъж: „О, боже, нима още не е изпратил някой да те вземе?“, заклевам се, ще я ударя.

- Доставя й удоволствие, стара вещица. Правеше същото и с Мери Найт, когато беше настанена в дома й. Предполагам, че направо иска да получиш телеграма „не идвай“.

- Не мога да понасям вечното натякване, че после ще съжалявам.

- Не ти остава много, нали?

- Кога пристига следващият кораб?

- След около три седмици, според моите документи - обади се тъмноокото момиче. Ейвис май си спомняше, че се бе представила като Джийн, но тя изобщо не можеше да помни имена и ги забравяше моментално след запознаването. Дано да е хубав като „Куин Мери“. Имало е дори фризьорски салон с горещ сешоар. Много искам да си направя прическа, преди Стан да ме види отново.

- Беше прекрасна жена, Кралица Мери обади се госпожа Профит от другия край на масата. - Истинска дама.

- Получила си документи? - Едно луничаво момиче отсреща гледаше намръщено Джийн.

- Миналата седмица.

- Но ти не си с висок приоритет. Каза, че си подала документите си едва преди месец.

Настана кратко мълчание. Няколко от момичетата край масата си размениха погледи, после отново се вторачиха в бродерията си. Госпожа Профит вдигна очи; явно бе доловила внезапното охладняване в атмосферата.

- Някой иска ли още конец? - попита тя, като надничаше над очилата си.

- Е, какво, понякога ти излиза късметът - каза Джийн и се извини, преди да стане от масата.

- Как така ще се качи на кораба? - попита луничавото момиче, обръщайки се към жените, седнали от двете й страни. - Аз чакам вече петнайсет месеца, а тя ще се качи на следващия кораб. Това не може да е правилно, нали? - Гласът й бе изтънял от чувството за накърнена справедливост. Ейвис мислено си отбеляза да не споменава собствените си документи.

- Не е сама, нали? - попита друго момиче.

- Какво?

- Джийн. Очаква бебе. Знаете ли какво, американците не ти разрешават да се качиш, ако си минала четвъртия месец.