Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Не бих искала да се натрапвам на никого.

- Не... не... разбира се.

- Не искам ти или момчетата да си помислите... че се опитвам да заема мястото на майка ви.

- О, никой няма да си помисли такова нещо.

И двете жени се замислиха над онова, което най-сетне бе изречено на глас.

- Може някои хора да... изтълкуват нещата погрешно. Хората в града и околията. - Лети неволно приглади косата си.

- Да, може - съгласи се Маргарет с напълно сериозно изражение.

- Но пък аз и бездруго не ходя на работа или нещо подобно. Нали вече затвориха фабриката за муниции. А и семейството трябва да е на първо място.

- Определено е така.

- Имам предвид, че момчетата се нуждаят от женска грижа. Особено Даниъл. Той е на такава възраст... А и със сигурност не върша нищо нередно. Нищо... нали разбираш...

Може би Маргарет бе забелязала лекото изчервяване по лицето на леля си, но не каза нищо. Ако имаше нещо в изражението на леля й, в новото червило, което да накара Маргарет да изпитва смесени чувства относно уговорката им, то тя положи усилия да ги заглуши. Ако цената на свободата й от угризения бе заемането на мястото на майка й в семейството, то тя щеше да се постарае да види само ползите.

Ъгловатото лице на Лети сега грееше в усмивка.

- В такъв случай, скъпа, щом това ще ти помогне, ще се грижа добре за тях - каза тя. - Както и за Моди. Ще се грижа добре за нея. Няма да се тревожиш за нищо.

- О, за нея не се тревожа. - Маргарет се надигна с усилие. - Сега ще...

- Да, ще се постарая всички да са добре - продължаваше Лети. Явно вълнението я правеше словоохотлива. - Ако това ще те накара да се чувстваш поне малко по-спокойна, скъпа Меги, ще направя каквото мога. Да, няма защо да се притесняваш за каквото и да било. - Във внезапен прилив ни енергия тя изстиска водата от последната риза на ръка и я метна в коша с прането, готова за следваща порция.

Избърса едрите си кокалести ръце в престилката.

- Така. Сега. Какво ще кажеш да направя по чаша чай, а? Ти напиши писмото до флота, за да им кажеш, че приемаш, и всичко ще бъде уредено. Нали не искаш да изпуснеш мястото си на кораба? Както онази нещастна жена.

Маргарет се постара усмивката й да е по-ведра, отколкото се чувстваше. В статията в списание „Блясък“ се казваше, че може никога повече да не ги види. Че трябва да е готова на това.

- Виж какво, Меги ще прегледам дрехите ти в чекмеджетата горе. Ще видя дали няма нещо, което бих могла да ти закърпя. Знам, че не си особено сръчна с иглата, а нали искаме да изглеждаш като кукличка, когато отново видиш Джо.

В списанието посочваха още, че не бива да ги виниш. Да се постараеш никога да не обвиняваш съпруга си, задето те е отделил от семейството ти. Леля й вече мъкнеше коша към другия край на помещението със същата собственическа увереност, както някога майка й.

Маргарет затвори очи и вдиша дълбоко, докато гласът на Лети отекваше в пералното помещение.

- Ще позакърпя и някои от ризите на баща ти, междувременно. Нямаше как да не забележа, скъпа, че изглеждат малко опърпани, а не бих искала никой да каже, че аз не...

Хвърли крадешком поглед към Маргарет. - Ще се погрижа всичко да е в идеална форма тук. О, да. Няма нужда да се притесняваш за нищичко.

Маргарет не искаше да си мисли, че ги оставя самички. По-добре така, отколкото с някоя непозната.

- Меги?

- Хм?

- Мислиш ли... смяташ ли, че баща ти ще има нещо против? Имам предвид, за мен? - Внезапно по лицето на Лети се изписа тревога и въпреки че бе на четиридесет и пет години, изглеждаше ранима като млада булка.

След това, в безброй нощи, когато се връщаше назад към този момент, Маргарет не можеше да каже със сигурност какво я бе накарало да го каже. Не беше зъл човек. В крайна сметка не искаше нито Лети, нито баща й да бъдат самотни.

- Мисля, че ще бъде доволен - каза тя, пресягайки се надолу да погали кучето. - Много е привързан към теб, Лети, както и момчетата. - Сведе очи и се прокашля, докато разглеждаше треската в ръката си. - Често споменава, че гледа на теб като на... един вид сестра. Като човек, който може да му говори за мама, който помни каква беше тя... А и разбира се, след като ще им переш ризите, ще заслужиш вечната им признателност. - Беше й невъзможно да вдигне поглед, но усещаше внезапната неподвижност на полите на Лети, на слабите й, но здрави крака, докато стоеше само на няколко стъпки от нея. Ръцете й, обичайно заети с нещо, сега висяха вяло, отпуснати до престилката й.

- Да - каза накрая Лети. - Разбира се. - Гласът й бе леко задавен. - Ами. Както казах. Аз... ще ида да приготвя по чаша чай.