Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Жената на Алф Петит си е купила един от онези хладилници „Дифендър“. Има си четири чекмеджета и камера за лед и не вдига никакъв шум.

- За разлика от жената на Алф Петит - отбеляза Мъри. Беше грабнал броя на „Бюлетин“ и бе потънал в четене на рубриката му за фермерство. - Хм. Тук пише, че мандрите стават все по-мръсни заради масовото напускане на жените.

- Явно никога не са виждали как изглежда стаята на Меги.

- Ти ли сготви? - Мъри вдигна глава от вестника си и посочи с палец към купичката си, която бе почти празна.

- Меги беше - отвърна Лети.

- Хубаво. По-добре от последния път.

- Не знам защо каза Маргарет, протегнала ръка пред очите си, за да огледа по-внимателно някаква забита в кожата й треска. Не съм направила нищо различно.

- Почнали са да прожектират нов филм в „Одеон“ - смени темата Лети. Това привлече вниманието им. Знаеше, че мъжете се преструват, че не ги интересуват дребните клюки, които им носеше във фермата два пъти седмично, понеже клюките бяха женска работа, но от време на време маската на безразличие им се изплъзваше. Тя се облегна на мивката, скръсти ръце пред гърдите.

- Е?

- Военен филм. С Гриър Гарсон и Тайрън Пауър. Забравих заглавието. Нещо със „Завинаги“ в него.

- Дано да има много бомбардировачи. Американски. - Даниъл погледна към братята си, очевидно търсейки подкрепата им, но те бяха свели глави и усърдно тъпчеха храна в устите си.

- Как ще стигнеш до Уудсайд, малчо? Колелото ти е счупено, забрави ли. - Лиъм го бутна с лакът.

- Няма да ходи сам с колелото дотам, дума да не става - отсече Мъри.

- Някой от вас може да ме заведе с камиона. Е, хайде де. Ще платя и за вашите ледени сокове.

- Колко заека продаде тази седмица?

Даниъл си изкарваше допълнително пари, като дереше зайци и продаваше кожите. Цената на хубавите кожи бе скочила необяснимо от едно пени до няколко шилинга, което караше братята му да му завиждат за внезапното обогатяване.

- Само четири.

- Е, това е цената.

- О, Мъри, Бети ми каза да ти предам, че тяхната хубава кобила най-после ще има жребче, ако още се интересуваш.

- Онази, която бяха събрали с Магьосника?

- Мисля, че да.

Мъри размени поглед с най-големия си син.

- Може да се отбием по-късно през седмицата, Кълм. Хубаво ще е да имаме приличен кон тук.

- Което ми напомня... - Лети си пое дълбоко дъх. - Заварих Маргарет да язди онази злобна млада кобила. Не мисля, че трябва да язди. Не е... безопасно.

Мъри не вдигна поглед от чинията си.

- Тя е голяма жена, Лети. Съвсем скоро няма да можем да й казваме какво да прави и какво какво не.

- Не се притеснявай, Лети. Знам какво правя.

- Кобилата изглежда много зла. - Лети се захвана да мие съдовете, леко засегната, че не е получила очакваната подкрепа. -Само казвам, че според мен на Норийн нямаше да й хареса. Не и в това положение... на нещата...

Споменаването на името на сестра й бе последвано от кратко и посърнало мълчание.

Мъри побутна празната си купичка към средата на масата.

- Много мило от твоя страна, че си загрижена за нас, Лети. Не си мисли, че сме неблагодарни.

Момчетата, които може би бяха забелязали погледите, разменени между „старите“, както ги наричаха, или факта, че леля им Лети леко се изчерви при това, все пак не казаха нищо. Както не бяха споменали и думичка, когато преди няколко месеца тя бе започнала да си облича полата за официални поводи, когато идваше да ги види. И не бяха отбелязали гласно, че макар отдавна да бе прехвърлила четиридесетте, изведнъж бе започнала да си прави прическа.

Маргарет, междувременно, бе станала от стола си и преглеждаше писмата, оставени на бюфета до стената заедно с чантата на Лети.

- По дяволите! - възкликна тя.

- Маргарет!

- Извинявай, Лети. Вижте! Виж, татко, за мен е! От флота!

Баща й направи знак да му го донесе. Завъртя плика в едрите си пръсти, забеляза официалния печат, обратния адрес.

- Искаш ли да го отворя?

- Не е загинал, нали? - Даниъл извика жално, когато Кълм го перна здраво по тила.

- Не се прави на по-голямо магаре, отколкото си.

- Нали не мислиш, че е мъртъв? Маргарет се пресегна и хвана масата за опора, обикновено зачервеното й лице внезапно побеля.

- Разбира се, че не е мъртъв - каза баща й. - В такъв случай изпращат телеграма.

- Може да са искали да спестят средства, но... Даниъл се дръпна рязко на стола си, за да избегне силен ритник от по-големия си брат.

- Канех се да изчакам, докато всички се нахраните -подхвана Лети, но никой не й обърна внимание.