Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Маргарет! - Лети застана под стрехата на обора и се развика, за да надвие дъжда, като замаха вяло с ръка.

Конят очевидно беше отегчен и уморен: опашката му бе плътно прибрана до прогизналите му хълбоци, стъпваше с предната част на копитата и заобикаляше оградата, а понякога риташе от яд със задни крака, докато ездачката му търпеливо го завърташе, за да започне отначало всяка прецизна маневра.

- Меги!

В един момент конят наведе глава и вдигна високо задница, като изви гърба си. Лети усети как сърцето й изтръпва и постави ръка пред устата си. Но ездачката остана на гърба на животното и дори не изглеждаше притеснена особено, просто подкани с ботушите си коня да продължи, като измърмори нещо, което може и да беше укор, а може и да не.

- За бога, Меги, ела тук!

Предният край на шапката се вдигна и една ръка й махна за поздрав. Конят бе обърнат и насочен към портата с наведена глава.

- Отдавна ли си тук, Лети? - попита тя.

- Луда ли си, момиче? Какво, за бога, си въобразяваш, че правиш? - Вече виждаше широката усмивка на племенницата си под периферията на шапката.

- Малко уроци. Татко е твърде едър, за да я язди, а момчетата не могат да се оправят изобщо с нея, затова оставам аз. Малко е буйна, нали?

Лети поклати глава, отчаяна, и махна на Маргарет да слезе от коня.

- За бога, дете. Искаш ли да ти помогна да слезеш?

- Ха! Не, мога и сама. Време за обяд ли е вече? Сложих яхния на печката по-рано, но не знам по кое време ще се върнат. Ще местят телетата долу край потока Ярава и може да се забавят цял ден.

- Няма да се бавят цял ден в това време - отвърна Лети, докато Маргарет се смъкваше тромаво от гърба на коня и стъпи тежко на земята. - Освен ако не са луди като теб.

- О, стига си се притеснявала. Тя само изглежда своенравна, иначе не е.

- Подгизнала си. Виж се само! Не мога да повярвам, че изобщо си помислила да излезеш да яздиш в това време. Мили боже, Меги, не знам какво си въобразяваш... Какво би казала милата ти майка, за бога.

Последва кратко мълчание.

- Знам... - Маргарет набърчи нос, докато се протягаше да разкопчае ремъка.

Лети се зачуди дали не е казала прекалено много. Поколеба се, но преглътна непохватното извинение, което напираше на устните й.

- Нямах предвид...

- Остави. Права си, Лети - каза момичето и пъргаво хвана под ръка седлото. - Нямаше да кара кобилата да обикаля в кръг, за да подобри баланса й. Щеше да й сложи две странични юзди и да приключи с това.

Мъжете се върнаха малко преди един часа, шумна група с мокри ботуши и капещи шапки, и оставиха палтата си до вратата. Маргарет бе сложила масата и сервираше димящи купички с телешка яхния.

- Кълм, имаш кал по целите си крака отзад - укори го Лети, при което младежът покорно изрита мръсните си ботуши към изтривалката, вместо да си губи времето да ги почиства.

- Има ли някакъв хляб с това?

- Изчакайте малко, момчета. Не мога по-бързо.

- Меги, старото ти куче е заспало в шапката на татко ухилен се обади Даниъл. - Татко казва, че ако хване бълхи от нея, ще я застреля.

- Нищо такова не съм казвал, глупак такъв. Как си, Лети? Беше ли до града вчера? - Мъри Донлийви, грамаден и кокалест мъж, чиито лунички и бледи очи издаваха келтския му произход, седна начело на масата и без коментари се зае да дъвче големия комат хляб, който сестрата на жена му бе нарязала за него.

- Ходих, Мъри.

- Някакви писма за нас?

- Ще ги донеса, след като се нахраните. - Иначе, както седяха на масата мъжете, писмата щяха да бъдат опръскани с ядене и омазнени от пръстите им. Норийн май никога не бе имала нищо против.

Маргарет вече бе обядвала и сега седеше на фотьойла до килера, вдигнала обутите си в чорапи крака на табуретка. Лети забеляза как мъжете се настаняват удобно и изпита вътрешно задоволство, когато всички наведоха глави да хапнат. Не бяха много семействата, които можеха да се похвалят в последно време с петима мъже край масата, при това трима от които са били на действителна военна служба. Когато Мъри се обърна тихо към Даниъл, най-малкия му син, да му подаде още хляб, Лети долови следи от ирландския му акцент, с който бе пристигнал в страната. Сестра й понякога се шегуваше с това добродушно: „Този там!“, казваше тя, мъчейки се да наподоби безуспешно неговия акцент. „В него има повече живец, отколкото на весела сватба в Дъндолк.“

Не, на тази маса липсваше някой друг. Тя въздъхна и изтика мисълта за Норийн от главата си, както правеше безброй пъти всеки ден. После бодро сподели: