Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Ще пийнете ли с нас, сестро?

Капитанът вдигна подканващо бутилката. Плочата свърши и в далечния край на помещението някой изруга, когато следващата плоча се изплъзна от ръцете му и падна на земята. Тя го изгледа за момент. Не биваше да пие с лекарствата, които вземаше.

- Нямам нищо против, капитан Бейли - каза тя. - Едно питие за момчетата, които няма да се върнат у дома. Лицата на момичетата се оживиха.

- За приятелите, които ги няма - изрекоха те, с вдигнати чаши.

- Ще ми се американците да бяха тук сега - обади се сестра Фишър, докато попиваше потта от челото си. - Много ми липсват кофите им с натрошен лед. - Бяха останали само няколко британски пациенти.

Думите й бяха последвани от одобрително мърморене.

- Искам просто да изляза в морето - обади се от ъгъла редник Лъруик. - Все сънувам бриза.

- Чаша чай без хлорирана вода.

- Студена английска бира.

- Няма такова нещо, братле.

Обикновено в такава жега всички бяха обзети от апатия, пациентите дремеха по леглата си, сестрите минаваха бавно между тях, попиваха влажните им чела с мокри кърпи, проверяваха как зарастват раните им, дали нямат признаци на инфекция или дизентерия. Но предстоящото заминаване на военнопленниците, както и фактът, че състоянието им се подобряваше, че изобщо бяха тук сега, бе променило нещо в атмосферата. Може би и внезапното осъзнаване, че дългогодишни връзки в тясно сплотените групички, които се бяха подкрепяли в ужаса на последните години, скоро ще бъдат прекъснати, разделени от стотици мили, в някои случаи цели континенти, и може би никога повече нямаше да се видят.

Одри Маршал, загледана в хората пред себе си, усети как гърлото й се свива - толкова рядко усещане, че за миг бе озадачена от него. Внезапно разбра нуждата на момичетата да празнуват, решимостта на мъжете да пият, да танцуват и да прекарат във веселие последните няколко часа заедно.

- Размислих - каза тя и махна към системата в ъгъла, където един от физиотерапевтите пиеше бира от една протеза, - сипете ми едно голямо.

Скоро след това започнаха и песните. Стари шотландски мелодии. Дрезгавите, смазани с алкохол гласове се издигнаха през палатката към нощното небе.

По средата на припева се появи момичето. Одри отначало не я видя - вероятно уискито бе притъпило обичайно острото й внимание, от което нищо не убягваше. Но докато пееше заедно с останалите, наслаждавайки се на гледката на пеещите в леглата си мъже, докато сестрите се държаха една за друга, а очите им на моменти преливаха от прочувствени сълзи, тя усети внезапно охлаждане в атмосферата, както и коси погледи, които й подсказаха, че нещо се е променило.

Тя стоеше на входа, бледото й, покрито с лунички лице бе застинало като порцелан, а слабите й рамене бяха изпънати под униформата, докато оглеждаше сцената пред себе си. Държеше малък куфар и ръчна чанта. Не беше кой-знае какво след шест години на служба в Австралийската обща болница. Гледаше стреснато препълненото помещение, сякаш бе променила решението си да влезе и се канеше да се върне. После видя Одри Маршал да я гледа и бавно тръгна напред, придържайки се към страната на палатката.

- Вече си събрала багажа си, сестро?

Тя се поколеба, преди да отговори.

- Ще се кача на болничния кораб тази нощ, сестро, ако не възразявате. Нужна им е малко помощ с много тежко болните.

- Не са ме помолили за помощ - каза Одри, като се стараеше да не звучи засегната.

Момичето сведе очи към пода.

- Аз... сама предложих. Надявам се, че не сте против. Реших, че ще съм по-полезна... че вероятно вече не се нуждаете от мен. - Беше трудно да я чуе заради музиката.

- Не искаш ли да останеш и да пийнеш едно последно питие с нас? Още докато изричаше поканата, Одри се почуди защо го прави. През четирите години, в които бяха работили заедно, сестра Маккензи никога не бе обичала особено партитата. Сега май разбираше защо.

- Много сте мила, но не, благодаря. - Вече се озърташе към изхода, сякаш преценяваше колко скоро може да си тръгне.

Одри се канеше да настоява, не й се щеше тя просто да си излезе и това да бъде краят на службата й. Но докато се опитваше да намери подходящите думи, осъзна, че повечето от момичетата са престанали да танцуват. Те стояха, скупчени на групички, а погледите им бяха студени и преценяващи.

- Искам да кажа... - започна тя, но един от мъжете я прекъсна.

- Това сестра Маккензи ли е? Криете ли я там? Хайде, сестро, не можете да си тръгнете, без да се сбогувате, както си е редно.