Джоджо Мойс - Корабът с булките

- По дяволите! Никога няма да стигнем с това темпо! - Мъри Донлийви седеше зад волана на пикапа си и пушеше поредната цигара с намръщено луничаво лице.

- Ще се оправим, татко. - Маргарет сложи длан върху ръката му.

- Този шофира като идиот. Гледай, толкова е зает да дърдори, че дори не забелязва, че колоната се движи. Дай газ. - Той натисна здраво клаксона и колата отпред потрепери и се задави.

- Татко, това не ти е някоя от твоите крави, за бога. Виж, всичко е наред. Ще се оправим. Ако стане по-зле просто ще сляза и ще продължа пеша.

- Може да ги разбутва с огромния си корем. - Даниъл, който седеше зад нея, ставаше все по-груб в приказките си за „тумбака“ й, както го наричаше.

- Аз ще те бутна теб, ако не си мериш приказките. С опакото на ръката.

Маргарет се наведе да погали териера, който седеше на пода между краката й. От време на време нослето на Мод Гон потрепваше от непознатите миризми, които влизаха през прозореца: морска сол, изгорели газове от колите, пуканки и дизел. Беше старо куче, полусляпо, носът й беше нашарен от сиви и бели петна и Маргарет го бе получила като подарък от майка си за десетия си рожден ден, защото, за разлика от братята си, тя нямаше да получи пушка.

Наведе се и вдигна кошницата на коленете си, поел провери за четиринайсети път дали документите й са наред.

Баща й погледна към нея.

- Изглежда, си натъпкала какво ли не в тази кошница. Мислех, че Лети ти е приготвила някакви сандвичи.

- Сигурно съм ги извадила, когато се оправях вкъщи. Съжалявам, прекалено много ми се събра тази сутрин.

- Да се надяваме, че ще ви хранят на борда.

- Разбира се, че ще ни хранят, татко. Особено мен.

- Ще им трябва още един кораб, за да мъкне цялата храна, която ще й трябва.

- Даниъл!

- Татко, няма нищо. - Намръщеното лице на брат й бе полускрито под израсналия му дълъг бретон. Беше му все по-тежко да я гледа. Маргарет искаше да протегне ръка и да му каже, че го разбира, че няма да му се сърди за тази необичайна за него грубост, но подозираше, че той би отблъснал и този жест, а сега, когато бяха толкова близо до раздялата, тя не бе сигурна, че е достатъчно силна да го понесе.

Лети не искаше той да идва, казваше, че намусеното лице на момчето ще е лоша поличба за пътуването.

- Човек не би искал такова намръщено лице да е последното, което ще види от семейството си - бе казала тя, когато Даниъл бе затръшнал вратата за пореден път.

- Няма нищо бе отвърнала Маргарет.

Лети само бе поклатила глава и бе подновила усилията си в опаковането на храната. Беше им разрешено да вземат единайсет килограма багаж; а Лети, притеснена, че майката Джо може да си помисли, че австралийските й роднини не са достатъчно гостоприемни, бе теглила и претеглила безброй пъти всичко, докато успее да използва максимално разрешеното тегло.

Така в зестрата на Маргарет сега имаше, наред с останалите вещи, най-хубавия плодов кейк в консерва на Лети, бутилка шери, консерви сьомга, телешко и аспержи, както и кутия желирани деликатеси, които бе купила с купони при посещение в универсалния магазин на „Хордън Брадърс“. Искаше да добави и дузина яйца, но Маргарет й бе напомнила, че дори да оцелеят в пътуването с кола до Сидни, след шест седмици на борда на кораба, те нямаш да са подарък, а по-скоро биологично оръжие.

- Не само англичаните имат купонна система - беше се оплакал Кълм. Той много харесваше плодовия кейк на Лети.

- Колкото по-добре се отнасяме с тях, толкова по-добре ще се държат с Меги - троснато бе отбелязала Лети. После след като позяпа невиждащо в пространството, тя избяга от кухнята, попивайки сълзите си с домакинската кърпа.

Вече не се стараеше да си прави прическа.

- Имате ли документи? - Бяха стигнали портала на пристана Улумулу. Офицерът с новата си униформа бе лек скован от важността на този ден. Наведе се да надникне през прозореца на пикапа и Маргарет извади приготвените документи от кошницата, за да му ги подаде.

Той проследи с пръст имената, докато накрая, явно доволен от прочетеното, им махна да продължат.

- Всички булки са на „Виктория“. Кей номер шест. Сигурно ще се наложи да оставите колата до поста. Няма къде да се спре нататък.

- Не мога, човече. Погледни я.

Офицерът се наведе към прозореца на баща й, после се обърна и огледа тълпата.

- Може да извадите късмет и да намерите местенце от лявата страна. Следвайте знаците към кея, после наляво при синия пилон.

- Благодаря, друже.

Мъжът тупна два пъти по покрива на колата.