Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Майка ти щеше да се гордее.

- Мама щеше да каже, че е трябвало да си облека нещо по-стилно.

- И това е вярно. Той я смушка с лакът, тя му отвърна по същия начин, а после се пресегна да нагласи шапката си.

- Има ли още булки? Жена от Червения кръст, стискаща твърда папка в ръка, си пробиваше път в тълпата. - Булки, трябва да се качите веднага. Пригответе си документите. Докато минаваше по подвижния мост, всяко момиче бе обсипвано с пъстри хартиени лентички и съпроводено от викове „Ще съжаляваш“ откъм доковете с тон, който можеше да се приеме и за шеговит, и не дотам.

Баща й бе занесъл сандъка й до митническата служба. Сега тя се загледа покрай него към най-малкия си брат, който стоеше с извърнати от нея и кораба очи.

- Грижи се за кобилата вместо мен, Даниъл - каза му, като се наложи да повиши малко глас. - Не позволявай да я язди никой от онези дебелаци. - Той продължаваше да се взира в земята и не искаше да я погледне. - И я остави на юздичка колкото може по-дълго. Сега не е свикнала да се тегли и ще бъде най-добре, ако успееш да запазиш устата й чувствителна.

- Даниъл. Отговори на сестра си. - Баща й го сръчка здраво.

- Добре.

Тя се загледа в слабичките му рамене, в решително извърнатото му лице и я обзе непреодолимо желание да го прегърне и да му каже колко много го обича. Но той смяташе бременния й корем за отблъскващ и избягваше всякакъв физически контакт, откакто тя бе потвърдила, че заминава. Сякаш обвиняваше корема й, а не Джо, задето му я отнема.

- Ще ми стиснеш ли ръката?

Последва дълго мълчание, натежало от заплахата от скастряне от страна на баща им, след което ръката на Даниъл се стрелна и пое нейната в кратко и здраво ръкостискане. Побърза да я пусне. И все така не искаше да я погледне.

- Ще ти пиша - каза тя. - Гледай да ми отговориш.

Той не отговори.

Баща й пристъпи напред и я прегърна здраво.

- Кажи на онзи твой мъж, че трябва да се грижи добр за теб - каза той със задавен глас, притиснал устни в косата й.

- Стига и ти, татко.-Тя вдъхна миризмата на нафталин от хубавото му сако, както и мириса на крави и сено, който се смесваше с всичко останало. Ще се оправите, всички. Лети ще се грижи за вас по-добре от мен.

- Е, това не е трудно.

Тя усети престореното веселие в шегата му и го стисна по-силно.

- Ще ми се... ще ми се...

- Татко... В гласа й се прокрадна предупреждение.

- Добре. Той се отдръпна от нея, озърна се наоколо и се завъртя насам-натам, сякаш не можеше да си събере мислите. Преглътна с мъка. Е, най-добре да те качим на борда. Искаш ли да ти нося чантите?

- Ще се справя. - Тя преметна голямата чанта през рамо и натъпка кошницата и пакета с храна в свободна та си ръка, за да й е по-лесно да пази равновесие. После си пое дълбоко дъх и тръгна към кораба.

Баща й протегна ръка.

- Чакай, момиче! Трябва първо да минеш през митнически контрол.

- Какво?

- Митница. Виж, изпращат всички там, преди да се качат на борда.

Тя се вгледа над блъскащата се тълпа към мястото, което й сочеше: огромна ламаринена барака напреки на кея.

- Така каза жената от Червения кръст. Всички трябва да минат първо оттам.

Две момичета говореха с офицерите на входа. Едната сочеше към чантата си и се смееше.

Баща й се загледа изпитателно в Меги.

- Добре ли си? Много си бледа.

- Не мога, татко - прошепна тя.

- Не те чувам, момиче. Какво има?

- Татко, не се чувствам добре - каза тя.

Баща й направи крачка напред и я хвана за ръка.

- Какво има? Искаш ли да поседнеш?

- Не... От многото хора е. Малко ми стана лошо. Кажи им, че трябва да ме качат на кораба. - Тя затвори очи. Чу как баща й рязко нареди нещо на Даниъл и той хукна.

След няколко минути, двама морски офицери застанаха до нея.

- Добре ли сте, госпожо?

- Трябва само да се кача на кораба.

- Добре. Били ли сте...

- Вижте, ясно е, че съм бременна. Лошо ми е. Бебето притиска пикочния ми мехур и се опасявам, че ще се изложа. Не мога да остана в тази тълпа и минутка повече. - Отчаянието я бе докарало до сълзи и това ги притесняваше, личеше си.

- Това не е типично за нея — със загрижен глас обясняваше баща й. - Силно момиче е. Никога досега не съм я виждал да й прилошава.

- Вече на няколко жени им стана зле - каза единият офицер. - Заради цялата бъркотия тук. Ще я придружим на борда. Дайте ни чантите си, госпожо.

Тя пусна чантата и пакета с храна, чиято кафява хартия бе омекнала от потта по дланите й.

- Тя ще се оправи ли? Имате ли лекар на борда? - Баща й се въртеше наоколо с изпито лице.