Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Да, сър. Моля, не се тревожете. - Тя го усети да спира до нея. - Съжалявам, сър. Не можете да продължите с нас.

Единият офицер посегна към кошницата й.

- Искате ли да ви я нося?

- He - сопна се тя и я дръпна към себе си. - Не, благодаря - добави тя и се постара да се усмихне. - Всичките ми документи и неща са вътре. Би било ужасно да ги загубя.

Той се усмихна.

- Сигурно сте права, госпожо. Днес не е удачно да се губи каквото и да било.

Двамата офицери я бяха подхванали под лактите и сега я водеха към кораба. За разлика от „Виктория“, разсеяно отбеляза тя, подвижното мостче изглеждаше износено, дървените му пречки бяха полуизгнили от годините и съприкосновението с безчет крака и морска вода.

- Ами сбогом, Меги - викна баща й.

- Татко. Внезапно всичко й се стори толкова прибързано. Не бе сигурна, че е готова. Опита се да им прати въздушна целувка със свободната си ръка, за да предаде поне частица от онова, което чувстваше.

- Да? Даниъл? Къде е той? Баща й се обърна, за да търси момчето. Вдигна ръка и й махна да почака, да потърпи малко, но тълпата се притискаше към бариерата и вече го бе погълнала.

- Не сме се сбогували както трябва.

- Проклето момче. - Баща й бе на ръба на сълзите. - Дан! Знам, че иска да се сбогувате. Виж, изобщо не си го слагай на сърце...

- Наистина е време да ви качим на борда, госпожо - каза офицерът от едната й страна.

Тя го погледна, после погледна и към бараката на митническата служба. Вече бе стъпила на подвижния мост. Усещаше върху крака си натиска на куфара, който носеше офицерът зад нея, нетърпелив да продължат.

- Не мога да го видя, миличка - викна Мъри. - Не знам къде е.

- Кажи му, че всичко е наред, татко. Разбирам го. - Виждаше, че баща й примигва често-често.

- Ще съжаляваш! - Един млад докер с нахлупен ниско каскет й се ухили лукаво.

- Бъди внимателна - викна баща й. - Чу ли ме? Грижи се за себе си. - После гласът му, лицето му, както и горният край на охлузената му шапка изчезнаха в мелето.

Старшият офицер, или Старши, както го наричаха мъжете, три пъти се бе опитвал да привлече вниманието му. Проклетникът стоеше там и подскачаше нагоре-надолу като хлапе, което моли за позволение да иде до тоалетната.

Добсън. Винаги малко по-небрежен, отколкото изискваше поводът. Капитан Хайфийлд, вече и бездруго в лошо настроение, бе решен да го игнорира. Извърна се и позвъни в Контролната зала на двигателите.

От влагата го болеше кракът. За миг го отпусна, като прехвърли цялата си тежест на другия и застана леко накриво, което бе необичайно за него. Беше едър мъж, чиято и изпъната стойка се бе запечатала в жилите му през дългите години служба - и бе довела до безброй подигравателни имитации на долните палуби.

- Хокинс, искам да чуя за извеждащия двигател. Още ли е блокирал?

- В момента съм изпратил двама механици там, сър. Надяваме се да го освободим през следващите двайсетина минути.

Капитан Хайфийлд въздъхна.

- Постарайте се, човече. Иначе ще ни трябват две лодки, които да ни изтеглят, а това няма да изглежда особено престижно точно днес, нали?

- Не искаме жителите на старата ни колония да ни запомнят така, докато отплаваме с дъщерите им.

- Мостик, щурвал, кормчия на руля.

- Отлично, кормчия. Готов да поемеш курс едно-две-нула. - Капитан Хайфийлд се отдръпна от микрофона. - Какво?

Добсън се поколеба.

- Аз... само се съгласявах с вас, сър. Не такъв образ бихме искали да оставим в съзнанието на хората.

- Е, това не е нещо, за което ти да се безпокоиш, Добсън. Какво искаше?

От мостика се виждаше цялото пристанище: огромни пъплещи тълпи, които се простираха чак до сухите докове, транспарантите, които бяха опънати долу, и една по една - жените, които бавно се качваха по подвижния мост и махаха за поздрав. Хайфийлд вътрешно бе простенвал при вида на всяка.

- Дойдох да поговоря с вас за присъствения доклад сър. Още ни липсват неколцина.

Капитан Хайфийлд погледна часовника си.

- По това време? Колко?

Добсън погледна списъка си.

- Към този момент, сър, почти половин дузина.

- По дяволите. - Капитан Хайфийлд удари с длан по монитора. Отплаването се превръщаше във фарс. Какво за бога, са правили снощи мъжете?

Изглежда, е имало някаква голяма веселба в един от клубовете, сър. Няколко от мъжете се върнаха доста почерпени, а имаше и такива, които направо си бяха мъртво пияни. Един не улучил подвижния мост и паднал във водата. За щастие на вахта са били Джоунс и Морис, сър иначе щяхме да го изгубим. И шестима още ги няма.