Джоджо Мойс - Корабът с булките

Хайфийлд се загледа навън.

- Проклета бъркотия - отрони той. Онези около него знаеха, че жестокостта в гласа му не е свързана изцяло с липсващите мъже. Шестстотин невръстни момичета могат да се качат на борда навреме, но не и най-добрите мъже на Англия. Истински срам, това са те.

- Има и още нещо. Четири от съпругите вече са при Червения кръст.

- Какво? Та нали са на борда от пет минути.

- Не са чули, когато им казвахме да се наведат на входа. Твърде развълнувани, предполагам. - Той плесна челото си, за да покаже най-честата травма на борда. На едната й трябват шевове.

- Не може ли да я прегледа докторът?

- Хм. Той... хм... е един от липсващите.

Последва продължителна тишина. Мъжете наоколо мълчаха в очакване.

- Двайсет минути - обади се накрая Хайфийлд. - Само докато сме готови с двигателя за извеждане от пристанището. След това можеш да кажеш на разпоредителите да започват да им свалят вещите. Няма да задържам кораба, не и днес.

Ейвис се облегна на перилата, придържайки с една ръка новата си шапка. Яхнала един оръдеен купол, Джийн се излагаше ужасно. Тъмнокосото момиче бе изпаднало в истерия и след като бе крещяло до прегракване към всеки, който би искал да я чуе, сега бе прегърнала двама моряци, сякаш бе пияна и се облягаше за опора. Може и да беше пияна: такова момиче не би изненадало с нищо Ейвис. Именно затова доста се бе постарала да се разграничи от нея в мига, в който стъпиха на борда преди половин час.

Сведе очи към плисето на новия си костюм, доволна, че облеклото й е много по-стилно от това на останалите момичета. Родителите й, които не можаха да дойдат за отплаването, бяха изпратили телеграма и малко пари, а майка й бе уредила костюмът да бъде доставен в хотела сутринта. Ейвис се притесняваше за облеклото си, понеже не бе сигурна какъв е етикетът в подобни случаи. Сега, когато виждаше поне стотина от останалите момичета, които явно изобщо не бяха се постарали да се облекат подходящо за случая, се питаше защо ли се е тревожила.

Корабът беше занемарен. Ейвис бе снимана от журналистите, бяха я интервюирали за светските страници на "Бюлетин" и някакъв човек, за когото бе почти сигурна, че е капитанът, й бе стиснал ръката, но това не променяше факта, че „Виктория“ е ръждясал на места и приличаше на „Куин Мери“ колкото и Джийн на съименничката си Джийн Харлоу. Докато се качваше по охлузения подвижен мост, Ейвис бе намръщила носле от слабата, но все пак доловима миризма на варено зеле, което затвърждаваше второкласния характер на кораба.

И все пак никой не би могъл да обвини Ейвис в липса на кураж. Тя изпъна рамене и се замисли за това, което й предстоеше. След шест седмици щеше да открие какво я очаква в новия й живот. Щеше да се запознае с родителите му, да пие чай в дома на свещеника, да се срещне с дамите в очарователното английско селце, където живееше семейството, може би дори с някой херцог или херцогиня. Щеше да бъде представена на приятелите му, онези извън Кралските въздушни сили, които го познаваха още като дете. Щеше да започне да се грижи за дома им.

Най-сетне щеше да се превърне в госпожа Иън Радли а не просто Ейвис - или както я наричаше майка й: "О, Ейвис...", която може и да беше омъжена, но що се отнася до семейството й, явно не заслужаваше повече уважение или внимание от страна на възрастните, отколкото като дете.

- Вижте я!

Ейвис погледна към долната палуба: Джийн се бе подхлъзнала настрани от купола на оръдието. Бе увиснала кикотеща се, на джоба на крачола на единия от моряците, а фустата и доста голяма част от крака й бяха изложени на показ пред очите на всички. Тъкмо щеше да каже нещо, когато усети, че палубата вибрира леко под краката й: явно двигателите се бяха включили, макар да не можеха да бъдат чути в цялата шумотевица. Надникна над ръба и видя с изненада, че подвижният мост е прибран. Вдигна се допълнителна врява - на известно разстояние от нея един скрипец придвижваше нагоре няколко моряци, които явно бяха пропуснали възможността да се качат на борда по обичайния начин. Всички се смееха и викаха, целите омазани в червило. Вероятно дори бяха пияни.

Срамна история, помисли си Ейвис, но въпреки това се усмихна, когато безцеремонно ги стовариха на горната палуба, където беше площадката за излитане. Край плавателния съд се движеха малки влекачи, които теглеха и насочваха огромния кораб и той бавно си проправяше път в пристанището. Жените бъбреха оживено, замахаха още по-силно с ръце, а гласовете им се извисиха, докато всяка се мъчеше да предаде посланието си над общата врява.