Ю Несбьо: Спасителя

Мартине се вторачи в заснежените полета в мрака, нагънати като морски вълни.

— Значи такъв е бил първоначалният план. Кое се е развалило?

— Онова, което винаги се разваля — отвърна Хари. — Времето.

— Времето?

— Ако не бяха отменили полета за Загреб заради обилните снеговалежи, Станкич щеше да се прибере в Хърватин, да разбере, че поради нещастно стечение на обстоятелствата е убил поръчителя, и всичко щеше да приключи дотам. Но се случва друго. Станкич е принуден да остане в Осло и узнава за грешката си. Той обаче не знае името на поръчителя и затова продължава да преследва мишената.

По високоговорителите обявиха следващата спирка: летище „Гардермуен“, перона от дясната страна.

— И сега ще хванеш Станкич.

— Това ми е работата.

— Ще го убиеш ли?

Хари я погледна с недоумение.

— Той уби приятеля ти.

— Той ли ти го каза?

— Не. Предупредих го, че не желая да слушам нищо.

— Аз съм полицай, Мартине. Арестувам престъпници и ги предавам в съда.

— Нима? Защо тогава още не си повикал подкрепление? Защо не се обади на летището? Защо отрядът за бързо реагиране не пътува насам с включени сирени? Защо дойде сам?

Хари мълчеше.

— Никой друг освен мен не знае какво си открил, нали?

Хари видя през прозореца гладките сиви стени на летището.

— Време е да слизаме — отрони той.

Пред Юн остана само един човек. После идваше неговият ред. Долови сладникав мирис на сапун, който събуди неотдавнашен спомен. Затвори очи и се помъчи да се сети къде го е усещал.

— Следващия, заповядайте! — подкани го служителят на „Летищен контрол“ — мъж с бронзов тен, облечен в риза с емблемата на самолетната компания.

Юн пристъпи напред, остави куфара и раницата върху лентата за багаж, а билета и паспорта — върху гишето.

— Роберт Карлсен? — въпросително го погледна мъжът. Юн кимна. — Два броя багаж за чекиране. Сакът остава като ръчен багаж, така ли?

— Да.

Мъжът разлисти документацията и въведе нещо на клавиатурата. Съскащият принтер изплю ивица хартия, на която бе отпечатано, че багажът пътува за Банкок. В този момент Юн се сети откъде му е познат мирисът. Усети го в ноздрите си, докато стоеше на вратата на апартамента си и за последен път се чувстваше в безопасност, преди непознатият да каже „имам съобщение за вас“ на английски и да вдигне черния пистолет. Юн едва устоя на порива да се обърне веднага и да провери дали човекът наистина е в залата.

— Приятно пътуване, Карлсен — пожела му мъжът със светкавично бърза усмивка и му подаде паспорта и билета.

Юн се завтече към опашките пред скенерите. Мушна билета си в джоба и хвърли бегъл поглед през рамо.

Станкич видя как Юн погледна право към него. За миг се паникьоса. Ами ако го е разпознал? После обаче Юн отмести очи от него и продължи да оглежда останалите пътници. Тревожното беше, че Юн Карлсен изглеждаше изплашен.

Закъсня и изпусна Карлсен на гише „Летищен контрол“. Налагаше се да действа незабавно, защото Юн вече се бе наредил на опашката за проверка, където всички и всичко минава през скенер и револверът нямаше как да остане скрит. Трябваше да му види сметката, преди Карлсен да премине от другата страна.

Пое си дъх, като последователно стискаше и отпускаше пръстите си около дръжката на оръжието, скрито под палтото.

Искаше му се веднага да застреля мишената, както правеше обикновено. Дори да успее да се измъкне в навалицата след убийството обаче, веднага щяха да затворят летището, да проверят повторно документите на всички пътници и впоследствие Станкич щеше да се сбогува не само с възможността да хване полета за Копенхаген след четирийсет и пет минути, но и със свободата си през следващите двайсет години.

Тръгна към обърналия се с гръб Юн Карлсен. Налагаше се да действа незабавно и без да се колебае; да притисне револвера до ребрата му и да му съобщи ултиматума си с две-три думи, на разбираем английски. После спокойно да го съпроводи през гъмжилото в залата към паркинга, да изпрати един куршум в главата му, скрит зад някоя кола, да напъха трупа под нея, да се отърве от оръжието, да мине благополучно през проверката, да се насочи към трийсет и втори изход и да се качи на самолет за Копенхаген.

Вече бе извадил наполовина револвера и се намираше на две крачки от Юн Карлсен, но онзи внезапно се отдели от чакащите и пое с бързи крачки към другия край на залата. Do vraga! Станкич се обърна и тръгна след него, като си налагаше да не бяга. Не те е видял, повтаряше си наум.