Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Познаваше най-хубавите места на имението и обичаше да се разхожда из тях — в градината с рози, по пътеката сред посинелите от цвета на конопа ниви и в ливадите, които граничеха с гората. Имаше едно място, което през лятото беше като храм на зеленината. Там листата на брезите потрепваха над посребрените и блестящи като коприна дънери, а под тях меката трева беше осеяна с най-различни цветя. Аделхайд сядаше там и зарейваше поглед далеч над селото. Сама с мислите си, мечтаеше часове наред за най-голямото щастие в света: да живее с този, когото обича, да се радва на спокойствието, което ще й даде богатството след толкова години на недоимък, да изпитва радостта, че се намира начело на едно голямо и хубаво имение и да чувства около себе си обаянието, което щеше да й създаде това положение. „Един селяк“ — щяха да се опитват да злословят за Даг, но достатъчно щеше да бъде той да изправи високата си и гъвкава снага и да погледне със своя умен и решителен поглед, за да се изпарят веднага всички хули. Тогава щяха да разберат, че не се е продала за богатството му, а че е трябвало да го заобича, че не е могла да не го заобича, защото никоя жена не би могла да му устои.

Когато напускаше това вълшебно място, всичките й хубави мечти изчезваха и тя се примиряваше със съдбата си. От Коледа насам беше свикнала да мисли, че Бог я бе довел в Бьорндал и й бе показал царството, към което отдавна се стремеше нейната гордост, за да може след това да изпита най-дълбоко унижение, като стане съпруга на аптекаря, на който щеше да се продаде. Не можеше да се освободи от мисълта, че Бог я наказва за нейната и на нейния род надменност. Занапред щеше да живее само със спомени. Дните й щяха да се изнизват покрай нея един след друг. Рано или късно, всичко щеше да приключи.

Младия Даг пребиваваше повече време в гората, докато в имението се появяваше твърде рядко. От Коледа той носеше в себе си образа на Аделхайд, който го следваше навсякъде и не му носеше никакво спокойствие. Сред треската на лова през деня успяваше да я забрави, но когато вечер се довличаше смазан от умора в колиба или под скалист склон и запалеше огън, тя пак се появяваше в неговите пламъци, гордо стъпваща под кръстосаните мечове със своята зашеметяваща усмивка. И когато се установяваше под елите и заспиваше, тя идваше в сънищата му — висока и красива, с топла усмивка, очите й бяха невероятно умни, а вратът й — гордо изправен.

Никога нямаше да се ожени за нея, защото никой не бе достоен за нея, нито той, нито някой друг на този свят.

Измъчваше се и понякога го обхващаше внезапен порив да се върне в имението, за да я да види дали наистина беше толкова красива и всеки път се връщаше назад. А госпожица Аделхайд се мъчеше да изглежда още по-горда, за да не позволи на света да види колко скромна е вътрешно. И Младия Даг беше първият, който се заблуди от това, което тя показваше отвън.

Летните дни изтекоха и дойде есента.

Един ден майор Баре благодари за прекрасното лято и съобщи, че ще си тръгнат на другата сутрин. Беше сряда, но Стария Даг настоя да останат до идващия понеделник и майорът се съгласи.

За Аделхайд думите на баща й прозвучаха като погребален звън над последното лято в живота й. Сети се за дългото пътуване до града и влажната усмивка на аптекаря, който я чакаше в града. Младостта и жизнеността й се бореха с последни усилия.

Рано на следващата сутрин слезе долу по стълбището. Искаше да използва всеки час, който й беше останал тук. Не бе могла да спи. Тъкмо щеше да отвори тихо външната врата, когато прозвучаха стъпки в преддверието и се появи Стария Даг.

— Твърде от рано сте на крака, госпожице Баре — отбеляза той. — Мислите да се разходите ли?

— Да, искам да използвам времето… тези дни, които ми остават тук…

Дали в гласа й не бе прозвучат някакъв непознат за Даг нюанс? Той я погледна бързо и почти хапливо. В младостта си бе имал толкова чувствителен слух, че долавяше присъствието на дивеча много преди да се появи. По-късно, когато започна да трупа богатство, знаеше как да се възползва и от най-малката слабост в гласа на другия. През последните шест месеца беше задействал своя нюх на стар ловец, за да чете в душите на хората и да намира най-добрите начини да им помогне.

Беше доловил болка в гласа на Аделхайд. Хапливостта в погледа му беше само за миг. После бързо и без колебание прозря особеното й състояние.

— Ще позволите ли да имате един стар спътник като мен — рече й той и двамата тръгнаха под утринното слънце… през пустия двор… по пътищата към ливадите.