Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Стария Даг говореше леко за времето… за дърветата… за цветята и птиците, които си заминаваха. Никой човек не стоеше толкова високо в очите на Аделхайд от Стария Даг. По време на дългото лято тя го бе опознала. Беше оценила способността му да внушава спокойствие и сигурност около себе си със своята физическа и душевна сила. Ако бе имала такъв баща, толкова отзивчив, а не егоистичен… Щеше да бъде невъзпитано да се затвори пред Стария Даг в своята надменност, затова вървеше с наведена глава и слушаше всичко, което говореше той.

Влязоха навътре към брезите, които бяха облистени в зелено, а сега бяха позлатени, и тя му разказа, че е идвала тук много, много пъти, за да слуша песента на вятъра сред листата и да гледа далечните поляни.

В гласа й отново се появи онзи нюанс и Даг го долови. Като глухар, който улавя първия звук, той се взря в лицето й и му се стори, че е прочел върху него онова, което гласът й неволно издаваше.

Бяха спрели близо до брезите.

— Вероятно не сте ходила по-далеч? — попита Даг.

— Не, не съм.

И те продължиха напред — към реката, през моста и се изкачиха до края на гората. Не си казаха и дума, защото мястото беше много стръмно и под краката им постоянно се сриваха камъни. Даг тръгна по пътеката, която се изкачваше към Сторколен и спря чак на върха. Аделхайд вървеше след него замаяна. Струваше й се, че се изкачва към нов, прекрасен свят.

Стария Даг я поведе към Сторколен и не спряха, докато не спряха на една поляна сред дърветата на юг. Седнаха върху една скала и Аделхайд зарея поглед във вълшебната гледка. Никога не се бе изкачвала толкова високо. Долу виждаше цялата равнина, речни завои, селото и по-нататък, на север — горите на Бьорндал, безкрайни, стигащи зад хребета.

Даг си почиваше, оставяйки Аделхайд да се радва на ширналата се пред очите й красота. Може би очакваше тя да каже нещо, да сподели мислите си? Не, той не се нуждаеше от думите й, защото те не биха обяснили по-добре онова, което виждаха очите й.

Стария Даг посочи горите на запад.

— В онези гори там обича да ходи Даг — рече той и погледна леко към нея в същия момент.

Отне известно време на Аделхайд, за да каже нещо.

— В онези гори? — рече просто тя.

Даг кимна почти незабележимо, обърна глава и се загледа замислено — продължително, в гората. Аделхайд се опитваше с цялата си воля да скрие това, което чувстваше. Но тази сутрин нещо в гласа й я беше издало. Тя не можеше да знае, че слухът на Стария Даг не беше обикновен човешки слух.

Изправиха се и тръгнаха обратно по скалистия път надолу.

— Тъкмо ще имаме добър апетит след такава сутрин — рече Даг.

И това беше всичко, което си казаха на път за вкъщи.

Останалите дни минаха един след друг и дойде неделя. Последният ден на Аделхайд настъпи. На следващия ден трябваше да си ходи. Очите й се бяха зачервили от плач, докато събираше багажа. Сега вече трябваше да каже последно сбогом на стаята си. Отиде на балкона и дълго гледа мрачната заради първите есенни мъгли природа. Мрачен беше целият свят, мрачно беше и в душата й…

Влезе вътре и седна в голямото кресло между леглото и балкона. Наситеният с чудесен свеж дъх ветрец отвън се смесваше с особения мирис на стаята. Пред очите й се заредиха спомени за щастливо изживените часове тук и изведнъж силни ридания почти я задушиха.

На вратата се почука и госпожица Крюсе съобщи, че вечерята е готова. Аделхайд промълви едно „благодаря“, скрита зад завесата на леглото. Изми набързо лицето си, за да заличи следите от сълзите. След това вдигна високо глава и с гордо изправена походка слезе за последната вечеря в Бьорндал. Изненада се, когато видя, че тази вечер масата е сложена в старата зала. Тук не се бяха хранили нито веднъж досега и тя се питаше какво може да означава тази промяна.

Баща й и Стария Даг седяха близо до огнището, в което нямаше силен огън, защото дните бяха още сравнително топли. В него горяха борови клонки, чиито пламъци правеха по-уютна тъмната зала, осветена със запалени свещници, поставени на масата. Младия Даг стоеше изправен до един от двата прозореца.

С вечерята в чест на тяхното отпътуване трябваше да почетат и паметта на капитан Клинге. Масата беше подредена тържествено, като за празник, с най-красивите покривки и най-скъпите сребърни прибори. Между сребърните свещници проблясваха няколко кани с червено вино.

Очакваха единствено Аделхайд и когато тя се появи, веднага се преместиха около масата. Стария Даг седна на висок стол с гръб към прозореца. Срещу него се разположи майорът, а от двете му страни седнаха Аделхайд и Младия Даг.