Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Връщаше се към къщи и гледаше разсеяно тревата, която растеше между камъните, и разцъфналата градина на съседа. Гледаше, без да вижда, защото мисълта й беше другаде. Зад нея куцаше един стар пощенски раздавач, който носеше чантата си през рамо и едно писмо в ръка. Когато стигна пред външната врата, Аделхайд се обърна и той й подаде писмото — едно писмо за майор Баре.

Постоя дълго при прозореца в салона с писмото в ръка. И тогава забеляза най-после, че действително небето е синьо и градината на съседа — цялата разцъфнала.

Това писмо не беше като онези писма със знаците на армията, които баща й получаваше често. Пликът беше надписан с големи, украсени букви, вероятно от ръката на човек, който не пише често. Това писмо не беше от някого от техните близки познати. Внезапно тя се сети за писмото, което получиха преди Коледа и което стана причина да преживее от шест месеца насам цяла вечност от радости и мъка.

Намери си занимания из къщи, но те не й помогнаха да забрави белия плик. Най-после баща й се прибра. Аделхайд най-напред сложи масата и после му каза за писмото, защото някаква смътна тревога я караше да отлага. Накрая му го подаде.

На свой ред той започна да го обръща в ръце и никак не бързаше да го отвори, защото имаше един дълг, чийто срок за изплащане беше настъпил. Най-после взе един нож от масата, разряза плика и зачете писмото.

Едва прочете няколко реда, спря, погледна Аделхайд и рече развълнуван:

— Трябва да заминем веднага. От Бьорндал ни известяват, че старият Клинге е на смъртно легло.

Аделхайд наведе глава.

— Ще ни чакат на мястото, където ни чакаха тази зима…

Стори й се, че тези думи на баща й идваха от много далече. Вкопчи пръсти в ръба на масата и почувства ледени тръпки.

Значи ще види още веднъж, за последен път, скъпото място на своите мечти? После, след като погребат капитан Клинге, пътят за Бьорндал ще й бъде затворен завинаги.

В имението пристигнаха привечер. Слънцето залязваше зад горите на запад. Природата се опиваше от мириса на цветята, който топлият ден беше засилил.

Пристигането на майора предизвика у болния капитан вълнение, което доизчерпи жизнените му сили. През същата нощ капитан Клинге почина.

Вестта за смъртта преустанови всяка работа в имението до погребението. Не се чуваше никакъв шум, никакво движение.

Младия Даг, който беше там първата вечер, изчезна до деня на погребението.

Двама далечни роднини на Клинге дойдоха да изпроводят тленните му останки. Във вътрешната стая беше сложен традиционният обяд, на който присъстваше и свещеник Дидрих. Около наредената маса креслата бяха поставени на голямо разстояние едно от друго. Стария Даг, майорът и свещеникът говориха един след друг за добродетелите на покойния. Даг говори със сериозен и твърд глас, а майорът — разчувстван и със затрогващи слова.

Всички коне на имението бяха впрегнати, за да отведат множеството в църква. Дошлите от Хамарбьо и от селото образуваха голямо шествие, което следваше останките на стария капитан.

На другия ден Баре съобщи, че той и дъщеря му ще се върнат в града заедно с роднините на покойния.

— Ще ви бъда много признателен — му рече Стария Даг, — ако останете в Бьорндал по-продължително време. Така ще ми помогнете да понеса първите дни на моята самота след смъртта на капитана.

За Баре това предложение дойде тъкмо навреме. Така той и Аделхайд щяха да прекарат няколко дни от лятото на чист въздух и щяха да спестят малко от оскъдните си средства. Не отговори веднага, за да си даде вид, че мисли. След това благодари на Даг и му каза, че ще остане и ще пише на един от другарите си от войската да свърши някои от неотложните му работи.

Настроил се с готовност за един по-продължителен престой в Бьорндал, майорът с удоволствие приемаше да се възползва от удобствата и удоволствията, които му предоставяше стопанинът на имението. Двамата с Даг се разхождаха по пътищата, през пасбищата и нивите до покрайнините на гората. И имаше какво да си говорят — за морала на хората, за новите нрави, за лов, за отглеждането на животните. Храната беше превъзходна, напитките идваха приятно охладени от зимника. В неделните вечери той се изкушаваше да си пийне повече, но без да прекрачва границата на благоразумието.

Дъщеря му живееше затворена в себе си и се движеше като насън. Както винаги държеше главата си гордо вдигната и се стараеше да се усмихва очарователно на всички и все пак изглеждаше бледа и невесела. Ако се случеше Младия Даг да се върне от горите и да вечеря заедно с тях, цялата се разтреперваше под неговия поглед.