Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Изкашля се, за да изчисти гласа си.

— Какво ще кажеш за това, майоре — рече той, — че младите хора тук не са казали и дума за това, че са влюбени?

Три изумени чифта очи се взряха в Стария Даг — всичките едновременно и неразбиращо. Първа се окопити Аделхайд. Тя сведе поглед и наведе лице, когато то пламна, а после пребледня. Следващ беше Младия Даг. Той също наведе лице, когато топлина заля обветрените му страни. Беше силно смутен и не можеше да разбере как неговият баща се бе решил на подобна безумна постъпка. От какво бе продиктувана тази безумна постъпка? Следващото нещо, което очакваше да се случи, беше, горда като кралица, госпожица Баре да напусне стаята, а майорът да се изправи и да я последва. Всичко щеше да се срути. Но нищо не се случи. Недоумяващ, майорът гледаше ту Стария Даг, ту дъщеря си, ту младия Даг.

— Какво е това, което чувам? — рече накрая той. — Възможно ли е? Какво, Аделхайд, вярно ли е…

Езикът му беше надебелял от вълнение и от изпитото вино, но той не преставаше да пита.

Аделхайд не отговори. Наведе се ниско над масата.

Очите на Стария Даг бяха тихи и тъмни, но в тях проблесна весело пламъче. Той, господарят на всички в имението, не можеше да допусне да се разделят двама млади влюбени, без да се намеси. Трябваше да помогне на сина си, както помагаше на другите. Спомни си, че навремето, когато беше на годините на своя син, беше също толкова див и свенлив. Да, добре беше направил, че бе заговорил.

А ориста на Аделхайд Баре? Какво щеше да се случи в Бьорндал?

Майорът се втренчи в единия, после в другия и си помисли какво голямо значение имаше това събитие за дъщеря му… и за него. Но не можеше да си позволи да проумее това. Животът му никога не се обръщаше към по-добро.

Стария Даг вдигна чашата си.

— Да пием за младите! — рече той.

Всички пиха и станаха. В такива моментни се казват поздравления, но всичко бе станало така внезапно и неочаквано, че никой не се сети да го направи.

Аделхайд едва благодари за вечерята и желаейки да остане сама няколко минути, за да събере мислите си, излезе от залата.

Какво се беше случило? Дали няколкото думи на Стария Даг бяха заличили страданието й? С помощта на каква магия той бе научил онова, което беше скрито дълбоко в сърцето й и за което тя си мислеше, че никой не подозира? И дали е вярно, че Младия Даг я обича?

Зави й се свят и за малко не падна върху първите стъпала на стълбището, което водеше към нейната стая. Затова трябваше да си почине малко. От залата в дъното се чуха стъпки. Беше Младия Даг.

Той също бе пожелал да излезе и бе изчакал, за да има време тя да се прибере в стаята си. И сега, като я видя на стълбището, спря неподвижен и смутен.

Аделхайд бавно се обърна и го погледна. Да, той беше, но лицето му се беше помрачило като буреносен облак. Значи, не беше вярно, че я обича?

Даг най-сетне се беше съвзел:

— Не бива да ми се сърдите — рече той. — Нямам вина. Баща ми просто си е измислил това.

Аделхайд отвори очи, в погледа й имаше смъртен ужас.

— Значи, това не е вярно? — едва прошепна тя.

— Кое не е вярно? — попита той.

— Това — че ме обичате?

Гласът й се задави в сълзи.

— О… това е вярно — рече Даг, като засрамено момче.

Аделхайд се беше отпуснала върху парапета на стълбището, но при последните думи на Даг веднага се изправи гордо както винаги и слезе едно стъпало, за да се приближи до младия мъж. Само една свещ осветяваше помещението. Изправена и съсредоточена, тя застана пред него, затвори очи и наведе главата си назад. Пламъкът на свещта я осветяваше цялата и позлатяваше лицето й.

Даг стоеше като омагьосан. Гледаше я и трепереше, да не би видението да се изпари. Наведе се над лицето й и без да я докосва с ръце, целуна устните й. След това се обърна и излезе.

Аделхайд остана като вкаменена на същото място, без да разбира много добре какво се бе случило. Но сега вече знаеше, че Даг я обича. Той й каза това, тя още чуваше думите му. Признанието си той бе подпечатал с целувка тук, на мястото, където го бе видяла за първи път.

Всички грижи, тревоги и тъмни облаци в живота й се пръснаха като роса на слънце. Как бързо се бе променило всичко! Очите й се напълниха с горещи сълзи и тя побърза да се качи в стаята си.

Но защо да се усамотява тази вечер и да плаче? Все пак колко по-добре щеше да бъде, ако можеше да облекчи сърцето си, което преливаше от щастие… Бавно се върна назад.

В старата зала Стария Даг пушеше и разговаряше весело с майора. Нов израз беше преобразил чертите му, неговият проницателен орлов поглед беше станал по-мек след трудната борба, която беше водил в себе си и от която излезе с чест.