Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Да, Бог беше могъщ и неумолим. Само Нему можеше да бъде оставена грижата да отмъщава. Парите на Дортея, които Фон Гал някога бяха презрели, като бяха сметнали, че девойката е недостойна за съпруга на представител на техния род, сега можеха да послужат да бъде спасен застрашеният им от нищетата, в която бяха изпаднали, дом. А бъдещето на Елизабет щеше да бъде жестоко, защото хлябът, който щеше да й даде милостта на един човек, чийто син тя изпрати на смърт, за нея щеше да има непоносимо горчив вкус.

По лицето на Стария Даг се четеше дълбока тъга. Въпросът за Боргланд щеше да се разреши точно както изискваше Божият закон: на всяко зло да отговориш с добро. Още не можеше да си представи как би могъл да обича своя неприятел и все пак сега изпитваше известно състрадание към най-злия си враг и желание да го спаси.

Даг се раздвижи и креслото, в което седеше, изскърца.

След твърде дългото мълчание този шум подейства на полковника като юмручен удар: той подскочи и изгледа Даг втрещено. Но изненадата му беше голяма: никога не би допуснал, че е възможна подобна промяна в израза на едно човешко лице. Когато наведе глава, срещу него седеше един ожесточено дебнещ враг, а сега същото лице го гледаше спокойно и приятелски.

Без да се бави повече, Даг заяви на полковник Фон Гал, че и занапред може спокойно да живее в Боргланд, до края на дните си.

Смаян, Фон Гал не знаеше какво да отговори. Неговата гордост не можеше да се примири с подобно великодушие. Най-после той сгъна ипотечния договор и го подаде на Даг.

— Не знам дали ви разбрах добре — рече той с глас, в който гордостта се мъчеше да прикрие вълнението. — Но ако намерението ви е да се откажете от правата си и да искате само лихвите на ипотечната сума, аз ви дължа голяма, дълбока благодарност, която не бих могъл да изразя с думи.

— Не се притеснявайте и за лихвите — каза Стария Даг.

Полковникът се приготви да си ходи. Даг го покани да хапне нещо преди път, но той прецени, че вече е получил достатъчно много от домакина и поиска разрешение да си върви. Преди да излезе, хвана ръката на Даг, стисна я и отново благодари, но не вдигна очи.

Нощта над горите на Бьорндал започна да просветлява със зората — хиляди плахи животни излязоха за храна, други пък да дебнат жертви. Нощта се вдигна над горите и над старото имение.

На огнището в залата грейна светлина като тази, която прогони нощта. На масата двамата седяха и пиеха. Госпожица Крюсе се беше погрижила за горещ грог и беше сложила на масата храна. Беше останала будна, защото и господарят не си беше лягал, което не беше се случвало досега. Стария Даг и капитанът бяха останали в залата през нощта след посещението на полковника.

Капитан Клинге беше неудачник в живота.

През младостта си бе проявявал слабост към алкохола, заради което беше понесъл много неприятности. Към тях трябваше да се добавят и предателствата на бойни другари и неверни любовници, които бяха излъгали благородните му чувства. Преживените разочарования засилиха страстта му към алкохола, която от своя страна даде повод да бъде предаден и от най-близките си приятели, на които много пъти бе помагал. Уволнението си от войската той прие като жестока неправда, която го засегна дълбоко и стана причина той да се отдръпне съвсем от светския живот.

Той живееше от няколко години вече в задълбочаваща се нищета, когато Даг го срещна в града и го покани в Бьорндал за една Коледа. И можеше да се помисли, че той е доволен, че живее в едно уредено имение с радостта, че е полезен и че е отново почитан, но хората рядко биват доволни от настоящата си участ.

Клинге бе потомък на един стар военен род, който бе дал големи военачалници на кралската войска и със способностите, които имаше, и със своя произход, той бе мечтал за много повече. Затова смяташе за неособено голяма чест, че изпълнява длъжността секретар в един загубен в планината горско имение.

Под въздействието на самотата и най-вече на сиромашията, в която живееше в града, Клинге си бе изградил една песимистична философия. Откакто обаче заживя в Бьорндал, строгите писма, които пишеше на стопаните, и огромните суми, които вписваше в тефтерите, го караха да се замисля все по-често.

Стария Даг чувстваше необходимост да поговори с някого за онова, което се бе случило през деня, и понеже нямаше друг, се спря на Клинге. А може би тъкмо на Клинге желаеше да говори. Неговият остър ум бе схванал, че неизменното одобрение на Клинге към всичко, което вършеше неговият благодетел, не е искрено и желанието да чуе истината тласна Даг към разговор.