Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Докато погледът му блуждаеше в залата, попадна върху един предмет, който здраво го прикова. Това беше една брадва, забита дълбоко в единия от вертикалните стълбове на рамката на вратата.

Господ! Преди време Даг му бе обещал да предостави само Нему грижата за отмъщение. Но оттогава се бяха случили големи събития в света и любовта към Бога беше отслабнала. Във Франция кралят беше свален от престола и обезглавен, бяха избити още много хора. Бог беше отречен и революцията господстваше в цялата страна.

И тук се забелязваше желание да се изостави вярата в Бога, но тази тенденция беше още твърде слаба и не бе достигнала до простия народ. Мнозина живееха далеч от Бога и все пак идваха при Даг, като призоваваха Неговото име и Неговия закон, само за да успеят да намалят лихвата или да получат отсрочка на плащанията си.

Всичко това не беше достатъчно, за да направи Даг неверник, но с течение на времето неговата набожност стана по-умерена. През най-хубавите години на живота си от вярата в Бога той извлече своята духовна същност. След това отстрани Бога в един особен олтар, където го държеше далеч от своите ежедневни греховни мисли и деяния. Така Даг можеше да бъде в делата си безпощаден лихвар и все пак да запази с Господ святата връзка. Дълбоко в душата му продължаваше да стои неговата някогашна вяра, както и ненарушимата му почит към всичко, което баща му и предците му също бяха почитали и пред което се бяха прекланяли.

Даг вдигна рязко глава и даде нова насока на мислите си. От една страна поставяше отплатата, която трябваше да получат враговете на неговия род, трупането на богатства и постигането на безгранично могъщество. От друга страна виждаше само един Бог, с когото се подиграваха, и няколко стари свещени текстове, които нямаха никакво значение.

Привлечен като от някаква магия, погледът му отново се спря върху брадвата, чиято тънка, почерняла от времето дръжка стърчеше отвън. По дъбовата греда една дълга тъмна ивица от ръждата, потекла от забитото желязно острие, напомняше на кървава диря. Пак се сети за деня, когато замахна и заби тази брадва и мислите, които отправяше към Бога, в чието всемогъщество тогава твърдо вярваше.

Сега Бог отново се бе намесил в борбата, която усещаше в душата си. Струваше му се, че има да урежда една стара сметка, която бе пренебрегнал, и че това уреждане трябва да стане веднага, в този момент.

Беше така дълбоко вдаден в себе си, че когато отвори очи — докато мислеше, ги беше държал затворени — почти се изненада, като видя пред себе си полковника с ипотечния договор в ръце. Той беше още тук! А му се струваше, че бяха минали месеци, откакто Фон Гал го бе посетил. Никога не беше виждал този израз на лицето му. Преди време беше срещал полковника с омраза, както се посреща нахалник, когото му се приискваше да смаже. Сега го гледаше с други очи и го виждаше какъвто беше в действителност — едно смазано, състарено и отчаяно човешко същество.

Намеренията, които имаше в последно време във връзка с имението Боргланд, му се сториха в този момент странни, непонятни. Наистина ли беше имал намерение да сложи ръка на имението и след това да остави всичките му сгради празни и запустели? Сериозно ли беше пожелавал да унищожи всяко благополучие и очарование около себе си? Той ли беше същият онзи, който искаше да узурпира едно от местата в Божията църква?

Даг изгледа продължително Фон Гал и една дума, която някога бе произнесла съвсем тихо госпожица Дортея — една от най-могъщите думи в света — му дойде на ум. Никога не беше проумявал напълно нейния смисъл, но сега схвана цялото й значение. Тази дума, милост , принадлежеше на Дортея и когато си спомни за нея, едновременно с това му се яви кроткото й лице. Изпита гореща радост, защото я почувства много по-близо до себе си, отколкото когато беше жива.

Един друг спомен оживя в съзнанието му. Преди години бе чувал от Терезе и от Клинге, че офицерът, който бе разбил живота на Дортея, бил роднина на Фон Гал. В мислите му внезапно настъпи обрат. Свъси лице и усети, че го обхваща силно желание за отмъщение. Една жена като Дортея, чиято памет му бе скъпа както паметта на баща му, трябваше да бъде отмъстена.

И ако погледът му не се бе спрял за пореден път върху забитата в рамката на вратата брадва, въпреки промяната, която се бе извършила у него и въпреки усилията му за духовно издигане, вероятно Даг щеше да отстъпи пред инстинкта на своя род, който викаше за отмъщение. Но и сега някаква тиха тъга смекчи душата му. Той изгледа отпуснатото безпомощно тяло на полковника и неговото изпито лице.