Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Цялото село взе участие в погребението на госпожица Дортея. Изминаха седмици, но споменът за нея оставаше жив. През есента, когато вечерният здрач започна да пада по-рано, някои захванаха да твърдят, че са видели госпожица Дортея да се разхожда в градината; други — че са я видели седнала на балкона на стаята й, загледана в далечината над селото, и че дори са чули през тихите нощи звуците на старото пиано в салона.

Нощта влияе различно на хората. Будувайки в мрака, едни набират смелост за осъществяване на решенията си, други биват изкушавани да вършат злини, а трети трупат страх в душите си.

В селото в равнината и в районите на юг от тях много хора не можеха да спят спокойно при мисълта за господаря от север, за Даг Бьорндал, който ги смазваше с безкомпромисната си и безмилостна власт. Други, които не бяха негови длъжници, също не намираха сън и спокойствие от постоянния страх да не би ипотеките им да сменят собствениците си и да попаднат в неговите страшни ръце.

Ужасът, който вдъхваше днешният господар от север, не бе бил никога толкова голям, дори и в по-старо време.

След смъртта на Дортея нещо ново се появи в душата на Стария Даг, което принуждаваше и него да прекарва често дълги безсънни нощи. И така, кредитор и длъжници будуваха нощем заради едно и също нещо — парите. Защото парите управляват неограничено света — както бедния, който не ги притежава, така и богатия, който е техен роб.

Да, думите на Дортея продължаваха да занимават Даг, но най-много той мислеше върху една от тях — последната, която бе произнесла: милост. Беше я изрекла почти шепнешком, но в тишината на нощта тя отекваше силно в ушите му и не му даваше покой. В него бушуваше вътрешна борба, която той се опитваше да заглуши, уверявайки себе си, че сега не е време да разсъждава за това.

Но Даг току-що се беше сдобил с богатството на госпожица Дортея и онова, което не бе желал да направи, докато тя бе жива, защото трябваха съгласието и подписът й, го стори след нейната смърт. Докато Дортея беше жива, състоянието й не бе част от неговия имот. Сега той го вложи в делата си. Така имотите и на двете сестри Холдер станаха част от богатството на Бьорндал. Делът на Дортея бе достатъчен да осигури добър живот на много хора. Но той се оказа и достатъчен, за да бъдат изтрити от съзнанието на Даг думите на Дортея и да бъде замъглена неговата съвест.

Капитан Клинге, който бе поживял хубаво и весело на младини, вече видимо старееше.

Подаграта и старите рани, получени в сражения на младини, го измъчваха много.

Прекалено много беше любител на алкохолните напитки, което се отрази зле на военната му кариера. Едва стигнал до чин капитан, въпреки своята интелигентност и способности, той беше принуден да подаде оставка и да излезе в пенсия.

Определиха му годишна пенсия от някаква нещастна сума талери, с които той беше принуден да живурка едва-едва.

Нае си стая в къщата на вдовицата Марен Йенс Скулеместер и по цял ден се разхождаше в нея напред и назад като животно в клетка.

Светът му изглеждаше досаден. Хората бяха неприветливи и мрачни — нямаше повече радости.

Нищо не му напомняше дните на неговата младост.

Не си даваше сметка, че по-скоро той се бе променил и че скуката й еднообразието произхождаха от състоянието на неговата душа.

Мнозина от приятелите му бяха вече покойници, а останалите не го посрещаха никак весело, когато отиваше да им иска по някой талер, за да не умре от глад.

Най-добрият му другар по оръжие и гуляи, Баре, този безумно смел навремето ездач, също не можеше да му помага: стигнал до чин майор, и той трябваше да се уволни, а имаше незначителни доходи, с които трябваше да живее.

Коледа наближаваше и бедният капитан Клинге бе изпаднал в небивала дотогава нищета.

Нямаше нито един талер, за да прекара коледните празници и на това отгоре строгата хазайка му бе заявила, че ако желае да бъде под покрив на Коледа, трябва да плати наема си.

Облечен в износената си дреха и с дебелия си бастун в ръка, Клинге заслиза по стълбището, което скърцаше под тежките му стъпки, за да направи всекидневната си разходка из улиците. Отчаян заради тъжната си участ, той си мислеше с горчивина, че най-доброто решение за него би било да си тегли куршума.

Да, положително щеше да стигне дотам, но въпреки греховете и слабостите си, Клинге продължаваше да бъде вярващ християнин и му се струваше, че би било срамно бягство да напусне преждевременно бойното поле, на което сам Бог го беше изпратил.