Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Даг не беше нито несправедлив, нито непочтен, но не отстъпваше никога каквото и да било от онова, което му се дължеше, колкото и тежко да биваше положението, в което можеше да изпаднат длъжниците му. Тогава се прилагаха строгите изисквания на закона и така, с течение на времето, много от чифлиците в околността, при това не само най-малките, постепенно станаха собственост на Даг Бьорндал. Черните коне на Бьорндал всяваха страх сред хората, когато ги чуеха да препускат по пътищата към съседните ферми.

Жителите на Бьорндал се държаха чинно и предпазливо към Даг. Старите хора казваха, че той странно прилича на Ане Хамарбьо, някои дори стигаха дотам да твърдят, че духът на старата жена след смъртта й се е вселил в него.

От най-ранна младост Даг изпитваше инстинктивно чувство на недоверие към обитателите на селото в равнината, както към всички чужденци. Това чувство се засили заедно с паричните отношения, в които бе влязъл с тях през последните години. Човешката лукавост се проявява най-силно, когато става въпрос за пари. Към него се показваха толкова по-внимателни, колкото по-силно беше желанието им да го измамят.

Постепенно у Даг се утвърди скептицизмът и едно равнодушно отношение към изпадналите в беда, защото той искрено не вярваше, че те не го мамят. За него всички бяха алчни лицемери, които дебнат удобния случай да го изиграят. Полека-лека лицето на Даг придоби недоверчив израз. Той гледаше всеки и всяко нещо накриво — в прекия и в преносния смисъл на думата. Понеже беше много висок, принуден беше да навежда глава или леко да се накланя настрани, за да вижда лицето на този, с когото разговаря. Под събраните му вежди едното око се взираше мрачно и строго, докато другото, широко отворено, гледаше хитро и проницателно. Белегът, който бе останал на слепоочието му след онова паметно сбиване, засилваше този странен израз, а устата му се свиваше някак неприятно, преди да отговори на събеседника си.

Отровата на богатството бе дълбала в него така, че и духът му беше белязан дълбоко от нея. Той рядко заговаряше и не се интересуваше вече от никого и от нищо друго, освен от сделки и пари.

Близките на всеки човек често не виждат онова, което е очевидно за другите, защото промените у хората се извършват постепенно, бавно, ден след ден, и само един несвикнал поглед може да схване промяната. Може би Терезе съзнаваше, че Даг се отнася грубо и коравосърдечно с хората от имението и жителите на селото, но любовта й към него беше толкова силна, че тя намираше извинение за всичко. Освен това тя не губеше време да мисли за подобни неща, защото беше непрекъснато заета с работа навсякъде, където мислеше, че може да бъде полезна. Практичният й ум неусетно я насочваше към ежедневието на имението, към децата и домакинството, така че не й оставаше време да размишлява върху промените или недостатъците на околните.

Постепенно селяните свикнаха да се обръщат все по-често към Терезе и скоро интересите на селото и на имението се изплъзнаха от надзора на Даг, който се намираше под пълната власт на своята нова страст.

Все пак и при най-силните и най-твърди хора се случва да изживяват часове на слабост. Даг не се чувстваше щастлив, както си мислеха за него другите. Понякога вечер, заобиколен от близките си, той прекъсваше своята работа, вдигаше глава и се вглеждаше пред себе си. И тогава върху гордото му и неподвижно, сякаш изсечено лице, в орловия му поглед се появяваше отчаян израз на самотност. Той сякаш търсеше в далечината нещо, което бе изгубил.

Тогава една друга глава се вдигаше на свой ред и един друг поглед се срещаше с неговия — погледът на Дортея. За миг те се вглеждаха един в друг и отново се навеждаха всеки над работата си.

Под стените на старите сгради, там, където теренът се накланяше към долината на юг, цъфтяха рози. Терезе беше поръчала от Холандия розови храсти и сега в Бьорндал имаше чудесна розова градина. През мрачните дни белите, жълти, червени и розови цветове на розите създаваха известна радост, но когато ги огрееше слънцето, започваше едно очарование, една феерия от чист алабастър, искрящо злато, пурпурно сияние и алена кръв, а мирисът им се носеше надалеч.

Дортея обичаше да се разхожда привечер в разцъфналата градина и да почива на пейката, която се намираше в края на розовата алея. Една привечер, когато отиваше на любимото си място, тя спря изненадана по средата на пътеката. На пейката седеше Стария Даг. Понеже не искаше да го безпокои, тя се накани да се върне назад, но той вдигна глава, видя я и й направи знак да отиде при него. Дортея се приближи и седна до Даг.