Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Той обви със силната си ръка раменете й и, загледан в хълмовете, които се синееха в падащия вече мрак, рече:

— Розите са особено ароматни тази вечер. Ти обичаш да се разхождаш тук.

— Мястото е толкова тихо и спокойно — отговори Дортея.

— Не съжаляваш ли понякога, че дойде да живееш в Бьорндал? — попита Даг след известно мълчание.

— Не — тихо рече тя, изпълнена с благодарност към Бога, Даг и Терезе, задето я бяха приели да живее в Бьорндал.

— От известно време ми се виждаш много бледа — поде Даг. — Измъчва ли те нещо?

— Не — отговори тя след кратко мълчание, предизвикано от вълнението, което изпита при тази проява на загриженост у Даг. — Не, но може би не съм вече така здрава, както преди. Понякога чувствам болка в сърцето и нещо като задушаване… Достатъчно е да изкача стълбището, за да отида в стаята си, и ми се струва, че ще припадна.

Някаква сянка — може би сянката на вечерния здрач — мина по челото на Даг и подчерта още повече бръчките му.

— Трябва да почиваш, да лежиш — рече й той и същевременно реши, че трябва веднага да изпрати да извикат лекар от града.

Слънцето бе залязло, когато станаха. Розовите храсти бяха потънали в сянка. Даг не свали ръката си от раменете на Дортея, сякаш искаше да я подкрепя, докато вървяха по пътеката.

През летните дни вратата на всекидневната оставаше широко отворена, за да проникне вътре въздух и слънце. Там владееше приятна полусянка, когато Дортея влезе и спря пред стълбището, която водеше към нейната стая. Бяха се разделили преди малко, затова Даг се изненада, когато тя рече:

— През последните дни често мислих за баща си… и за теб, Даг! И той като теб имаше големи грижи с разни парични предприятия и умря така бързо и неочаквано!…

Даг трепна, защото разбра какви мисли се криеха зад тези думи: за пръв път дръзваха да му кажат нещо, в което се съдържаше скрит упрек. Често, когато срещаше погледа на Дортея над наведените глави на другите, той се чудеше на неговия израз. В него беше разчел намек за горещо съчувствие, без да разбере точно какво означава. Опитваше да чете мислите й по израза на лицето и страданието, което забелязваше у нея, го беше накарало да се реши да й говори, както току-що направи това в градината. Едва сега започна да му става ясно какво точно означаваше изразът на нейния поглед. Смутен, с пресилена усмивка, той отговори:

— Не паричните дела са причина за смъртта на твоя баща.

Дортея продължаваше да стои с наведена глава и неспокойна, сякаш й беше необходимо огромно усилие да преодолее чувството на страх и почит, което й вдъхваше Даг, и да успее да изкаже искрено своята мисъл. Но с онази смелост, която понякога се появява и у най-слабите същества, Дортея дръзна да доизрече цялата си мисъл:

— Вярно е, че баща ми не умря от това… но смъртта може да настигне човек по всяко време… Човек трябва да бъде винаги готов да я посрещне и да не живее само с мисъл за богатство и пари.

— О, човек има достатъчно време, за да се приготви да посрещне смъртта — отговори засегнат Даг.

Със сведен поглед, Дортея едва дишаше. И сякаш събираше всичките си сили, за да изрази онова, което тежеше на сърцето й, онова, което не бе имала досега смелост и случай да му каже. Вдигна глава, погледна го в очите и изрече тихо и решително:

— Парите правят човека жестокосърдечен… и суров! Да, Даг, хората, които живеят по-встрани от грубата реалност, тези, които не се занимават активно с търговски сделки, са по-впечатлителни и по-чувствителни. Те разсъждават за нещата от живота по по-естествен и здрав начин от онези, които са заети непрекъснато и единствено със сделки и пари.

Даг бе смаян от това, което чу. Той познаваше достатъчно Дортея, за да разбере, че зад думите й се крие нещо много повече от онова, което бе дръзнала да му каже. Направи усилие над себе си, за да не изглежда засегнат, и с по-твърд глас отговори:

— Да бъдеш справедлив не означава да се отклониш от дълга си!

В тази тежка за него минута той намери подкрепа в думите, които неговият покоен баща често обичаше да казва: „Дългът на човека…“.

Дортея бе поставила крак върху първото стъпало на стълбището, но се спря, отново се обърна към него и отговори:

— Наш пръв дълг е да бъдем милостиви…

На следната сутрин госпожица Дортея беше намерена от прислугата мъртва в леглото си. Както безшумно бе изминала земния си път, така тихо бе влязла и в небитието.

Терезе горчиво оплака сестра си. Към голямата й скръб се прибавяше и угризението, че твърде малко бе участвала в живота на Дортея. Всички ратаи и прислужници дълбоко скърбяха за покойната, но отчаянието на Стине Крюсе беше безгранично. Тя се молеше на Бог да прибере и нея.