Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Вярно ли е онова, което каза Ане за първия господар на Бьорндал? — попита Терезе, взряна внимателно в Даг.

Той отговори небрежно, че се разказват много неща за Бьорндал и че човек би се озадачил доста, ако приеме всичко за вярно. Но Терезе вярваше във всичко, което й харесваше, и още същата вечер си записа онова, което бе запомнила от думите на Ане.

Тя не проумя напълно предсказанието, което изрече умиращата за децата й: че Даг ще живее и че наследниците му ще се издигнат най-високо, а Туре ще умре. Но Даг обърна най-голямо внимание на тези думи на старата Хамарбьо. Някога тя беше предрекла неговото и на братята му бъдеще, което се сбъдна: той остана, а те умряха, без да оставят някого след себе си.

Може би заради това същата вечер той стоя дълго при леглото на първородния си син и през годините, които последваха, никога не прояви строгост, оставяше го да върши всичко на своя глава. Защото всъщност вярваше на Ане Хамарбьо много повече, отколкото беше готов да признае пред другите.

На погребението на Ане Хамарбьо дойдоха всички жители на Бьорндал. Ане беше строга и безмилостна, но бе присъствала почти при всички раждания в селото и бе стояла като здрава защитница на селяните срещу всяка болест и всяко зло. Почти никой не вярваше, че бе починала, и хората сякаш очакваха тя да се завърне всеки момент. Но с течение на времето разбраха, че тя няма да се върне никога и че няма да я видят вече, висока и тънка като кука, да се появява пред вратата на някоя къща, в която върлуват болест и отчаяние. Ане Хамарбьо си бе отишла завинаги и някакво мрачно чувство обзе селото и скоро се превърна в страх.

Терезе разсъждаваше много върху това и щом се случеше някой да се разболее, някоя жена да ражда, обземаше я чувството, че е наследила нещо от опита на Ане. Тя си беше водила записки за някои от нейните умения, а знаеше как се отглеждат деца от бележките на баба си и от други източници. Така тя започна да взима участие в живота на всеки дом в селото. Посещаваше болните, утешаваше близките на умрелите, носеше дрехи и храна, където имаше нужда и навсякъде успяваше да всее чувство на сигурност.

Даг ставаше все по-мълчалив с всеки изминат ден. Управляваше имението с твърда ръка, а когато имаше сеч в гората, изчезваше в продължение на дни. Друг път пътуваше до града, за да се грижи за парите — неговите собствени и тези на Терезе и Дортея. Влагаше ги на различни места, така че да се подсигури, ако някъде делата вземат неприятен обрат. Но имаше нюх да печели.

Имаше достатъчно сребро в Бьорндал, но понякога той се прибираше с колиета или златни гривни както за Терезе, така и за госпожица Дортея. Те се радваха, че той се е сетил за тях, но Даг си мислеше и за това, че среброто и златото можеха да качат няколко пъти цената си.

А от града постоянно идваха гости за празненства в имението.

Три години след смъртта на Ане Хамарбьо Терезе се прибра от посещения по домовете в селото. Беше бременна в шестия месец. Стана й зле и бебето се роди същата нощ. Беше момиче — но мъртво.

Терезе страда много. Остана в леглото в продължение на осем дни.

Прие го като наказание и ходеше до олтара в църквата, за да се моли греховете й да бъдат опростени. Малко по малко, след шест месеца тя се чувстваше отново като преди.

Госпожица Дортея дълго време страдаше заради станалото. През цялото време беше грижовна към Терезе, като я успокояваше, че Господ отново може да я благослови с такъв дар. Не можеше да си представи нищо по-блажено от това на земята — да има едно малко момиченце и да се грижи за него.

Към двете малки момчета госпожица Дортея не по-малко грижовна. Всяка събота те идваха в стаята й, гощаваха се с бонбони и пееха по някоя песен. Прекрасни бяха моментите, прекарани в спалнята на леля им.

По света ставаха промени, но в Бьорндал всичко си течеше постарому. Даг ходеше все по-рядко в гората и по-често в града и на други места. Имаше много пари, за които да се грижи, както и за имотите и другите си активи. А той беше проницателен в управлението на парите. Вкъщи всичко беше контролирано от Терезе, която придобиваше все по-голяма власт, и всичко следваше отдавна установения ред. Годините минаваха.

Един ден в имението дойдоха жена и момиче. Искаха да говорят с Терезе. Хора идваха всеки ден, но тези не бяха от селището. Бяха дошли от селото в равнината. Възрастната беше жена на музиканта Крюсе, свирещ на тамбура. Тя имаше десет деца, а момичето, което беше дошло с нея, бе най-голямото. Домът им бил толкова малък, че нямало място за всички, и старейшината на селото им бил казал да се обърнат към Терезе, за чиято добра репутация се беше разчуло. На Терезе й стана приятно, че хубавите думи за нея бяха стигнали надалеч. Не можеше да откаже на жената, която я помоли да поеме грижата за момичето, което да се отплаща с работа в имението.