Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Бе стояла, свела поглед надолу. Сега вдигна очи и го погледна. Той остана неподвижен на мястото си, но горчивата му усмивка бе изчезнала. В него имаше толкова много от онзи див и красив младеж, който бе сграбчил сетивата й тук, до камината, още при първата им среща. Светлината от камината обаче сега бе неясна за нея заради сълзите.

Трепна, когато Даг се раздвижи. Той отиде до камината и толкова силно ритна с крак големия пън в нея, че от него се разлетяха безброй искри. Безответната му поза и силният удар бяха нанесени сякаш в сърцето й. Да, това беше отговорът на нейните думи и на всичко, което тя бе мислила и чувствала. Помисли си, че се задушава, цялото помещение се завъртя пред очите й, подът се залюля. После обаче успя да въздъхне дълбоко и отново да се вземе в ръце. Погледна Даг. Светъл отблясък, който ту потъмняваше, ту отново заискряваше, падаше от камината върху него. Сякаш светлина и мрак се бореха около него; и дали заради пламъците, или пък заради душевно вълнение, изразът на лицето му се променяше, сякаш и вътре в него се бореха светлина и мрак. Пламъците постепенно се смаляваха и гаснеха в огнището с тихо пращене. Лицето на Даг все повече се сливаше с мрака, само понякога върху него блясваше слаб отблясък. На Аделхайд й се струваше, че пред нея е герой от разказите на Стария Даг. Нещо респектиращо, дълбоко и прастаро от рода му сякаш възкръсваше сред тази червеникава, трепкаща и умираща светлина. Ловец, който дебне с очи и уши дивеч в гората, а напрежението му като че ли се изразява единствено в мълчаливия му дъх, който достига кулминацията си в момента, когато ще бъде отнет живот.

Последният пламък в огъня умря, стана полутъмно. Аделхайд отстъпи ужасена назад, когато разбра, че той е до нея, но в същия момент ръцете му я прегърнаха и тя се намери здраво между тях.

Луната светеше в спалнята през прозореца. Завесата на прозореца към леглото бе отгърната и светлината проникваше направо до възглавниците там. Аделхайд обърна глава върху възглавницата си към луната. Промърмори някакви неразбрани думи в съня си и продължи да спи. Косата й се спускаше като златен водопад върху възглавницата. За пръв път, откакто бе станала зряла жена, си бе легнала да спи без нощна забрадка върху косата си.

Даг се беше облегнал с лакът на възглавницата във вътрешния ъгъл на леглото. Така бе лежал хиляди нощи върху леглото в колибата или върху смърчови клонки край огъня, съзерцавайки пламъците.

Сега той съзерцаваше лицето на Аделхайд. Никога през живота си не бе виждал лице, върху което да се е отпечатало такова дълбоко спокойствие. Беше красива гледка. Тя навярно бе мислила твърде много напоследък и бе имала малко часове за спане. А той бе проспал много от живота си.

Погледна надолу към Аделхайд отново. Беше поостаряла, но с предишната си красота. Мислеше си, че тя е унищожила всичко. Но тази вечер в залата, по вида й и по гласа й, бе разбрал, че е сгрешил в мнението си за нея. Бе си мислел, че Аделхайд не може да му прости, че той е този, който е господарят. Дълго време беше смятал, че тя е тази, която го държи далеч от себе си и от баща му.

Но докато стоеше изправена и красива пред него в залата, бяха го връхлетели толкова много спомени — колко безгранично я обича. И се изненада колко дълго бе копнял за нея, а бе показвал точно обратното.

Картините от онова време, на първата им Коледа и по-нататък, се появиха пред него и той почувства, че още я обича и не може да стои така, докато тя се превива там от болка. Тя беше тук, а той ненужно бе наранил и двама им.

След това си говориха в леглото за много неща, преди да изгрее луната. Научи от нея и необикновено точните наблюдения на госпожица Рамер. И на сърцето и на чувствата му стана толкова леко и ясно, че не можеше да заспи. Искаше му се да стане и да се огледа наоколо с нов поглед.

Премести се по-близо до Аделхайд и започна да проучва лицето й. Хладният, застинал израз беше изчезнал, върху бузите се бе настанил нежен, младежки блясък, а устните трепваха леко при дишането. И колко изключително красиво беше лицето й — с нейните големи, добре очертани вежди, с дългите, гъсти мигли и обляно от разплетената руса коса наоколо му…

Беше му разказала колко страдания бе преживяла през изминалата година, както и в продължение на много години, преди в живота си тук, как се бе борила почти през цялото време, за да бъде всичко по-различно. И тя го помоли да говори с нея за всичко, важно и маловажно, и да не се затваря в себе си.