Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Това провокира в нея страстно желание да разтовари убийственото си страдание и да върне истинския си живот. Тихо отиде до вратата, докрай вслушана и в най-малкия звук.

След неочакваната атака и изненадана от заключението на леля си, че е обичала Стария Даг, тя не бе успяла тогава да възрази по някакъв начин. Но нещата не бяха изцяло такива, не бяха толкова прости, колкото си мислеше леля й. След това нейно заключение мислите й се бяха лутали като между стените на затвор, но постепенно тя започна да ги освобождава.

Плашеше я изясняването с Даг — като човек, на който предварително е прочетена присъдата. Сега обаче бе обхваната от мъчителен страх, че той може да стане и да се прибере в стаята си, преди тя да е слязла долу и да се е изяснила с него. През изминалите дни се бе грижила за косата и дрехите си толкова много, както рядко през живота си, затова сега отиде набързо до огледалото, приглади косата си и оправи белия тегел на гърдите и раменете си.

Преди да хване дръжката на вратата, тя се поколеба за миг. Беше длъжна да бъде твърда, да събере силите си. Не трябваше да действа емоционално. Отвори вратата, затвори я тихо и заслиза по стълбището, без да бърза прекалено.

Даг беше седнал на мястото, на което седеше преди Стария Даг — целият осветен от пламъка. Аделхайд не успя да види в лицето му никаква следа от зловещия, страшен израз, нито пък дори някаква черта от изражението, който му придаваше неспокоен и нещастен вид, какъвто той имаше напоследък, преди да избухне в него дивата омраза. Сега видя едно спокойно и замислено лице, но в него личеше такава твърда суровост, такава студенина на волята, че тя изтръпна.

Когато тя стигна до последното стъпало, Даг се изправи, без на лицето му да трепне нито един мускул, и понечи да излезе.

— Не можеш ли да останеш за малко? Бих желала да поговоря с теб.

Аделхайд изрече това тихо и в него се долавяше болка.

Даг застина прав, подпрял се с лявата си ръка на масата. Изправен по този начин пред сянката си върху стената, той й се видя по-едър, отколкото друг път. И с по-широки рамене. Белегът на бузата му се открояваше в светлината на огъня, изопнат и дълбок, като изобразяваше едва забележима дъга надолу към ъгълчето на устата му. Изглеждаше като остатък от горчива усмивка.

Аделхайд направи няколко крачки от стълбището напред към светлината и застана близо до него. Ръцете й бяха скръстени, главата — вдигната. И днес, като някога, тя се чувстваше като случаен гост. Даг беше част от всичко тук още от първия си дъх, във вените му течеше кръвта на онези, които бяха изградили това имение преди незнайно много време. А тя бе пристигнала преди няколко години като възрастен, вече изграден човек, без да има корен тук. Стария Даг беше нейната опора на това място, но си беше отишъл, а с него и нейната опора.

Беше решила да си вземе сбогом, преди да се върне в уединението на стаята си или да замине за Боргланд.

Искаше да бъде честна към Стария Даг, към Даг и към себе си, тогава да приключва всичко.

Даг усети в гласа й тон, който не бе чувал преди, и се заслуша, но тъй като тя не продължи, той обърна глава и погледна към Аделхайд. На лицето му не трепна нито един мускул, но студенината в очите му отстъпи място на леко съчувствие. Това беше достолепноизглеждащ човек — с цялата си красота, освободен, без предишната неувереност.

Аделхайд спокойно срещна неговия поглед.

— В баща ти ли смяташ, че съм била влюбена? — попита тя с привидно спокойствие в гласа си.

Той й отправи учуден поглед и кимна едва забележимо.

— Да — рече тя и продължи спокойно, — обичах го и ще го обичам до края на живота си. Баща ти беше силен и… добър. Но обичах и теб, доколкото ти ми позволяваше това и доколкото събитията и настроенията в нашия живот го позволяваха. Много пъти ти и баща ти се сливахте за мен в образа на един-единствен мъж, с всички качества, които са ценни за мен. Към загадъчния младеж в теб се стремеше всичко младо и непосредствено в мен, а силата на баща ти означаваше за мен сигурност за всичките ми мисли и страхове в живота, които нося със себе си от предишното ми безрадостно съществуване.

Външно нямаше промяна в Даг, но изглежда, че внимателно слушаше думите й.

Аделхайд продължи, но гласът й загуби привидното си спокойствие:

— Двамата ви слях в една любов, но дълбоко в мен тя не беше цяла; човек трябва да има и в усещанията си онзи, когото обича в мислите си.

Самообладанието на Аделхайд бе изчезнало. Тя се стресна от звука на собствения си глас — думите й бяха прозвучали умоляващо. Сега усети болезнено, че вътрешното прояснение, което ставаше в този миг в Даг, може да го преобрази в онова, за което бе копняла от първия ден на любовта си. Близкият човек, на когото може да се довери и облегне винаги, с който може да разговаря за всичко, като под цялата тази зрялост и сила вътре в него ще остане един вечен младеж, с жизнен дух и настроение, с приятелска усмивка, независимо от цялата му строгост. И точно сега, когато той можеше да спечели цялото й сърце и да слепи счупените парчета на душата й, тя трябваше да го загуби. Точно сега, когато тя можеше да има стойност за него, узряла от мислите и думите на Стария Даг и от личния си горчив опит, с който бе дошла от предишния си живот. Сега, когато тя най-после чувстваше, че може да му се отдаде изцяло, с всичко, безгранично.