Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Даг беше много странен човек, който правеше онова, което си искаше, въпреки заветите на баща му. Живот обаче се управлява от живите, не от мъртвите.

Аделхайд затвори вратата към стаята на Даг.

Беше втората вечер след посещението й в Боргланд, а днес леля Елеоноре отново беше взела момчетата и бе заявила, че ще останат при нея и през нощта. Аделхайд прозираше плановете й. Не бе споделила с леля си, че Даг отдавна вече спеше в старата кухня, а отскоро се беше преместил в голямата спалня долу. Срамуваше се от това и не промълви нито дума за него.

Беше ясно, че леля й искаше децата да не са там, за да могат тя и Даг да се изяснят тази вечер, без да са притеснявани от никого.

Но Даг бе тръгнал към гората вчера, преди отиването й в Боргланд, и още не се бе върнал, а и тя не се чувстваше още готова за откровен разговор помежду им. Чувствата, които нахлуха в нея след разговора с леля й, бяха още неясни, но в нея се надигаше усещането за непосилна вина.

Опитвайки се да омаловажи пред себе си трудностите, които й предстояха, тя се беше залъгвала с мисълта за някакво примирие, без болезнени обяснения. Тъй като, щом си помислеше за тези обяснения, си представяше Даг такъв, какъвто беше, когато неотдавна й бе хвърлил в лицето горчивите думи. Тя не искаше и нямаше сили да види още веднъж лицето му такова.

От онзи момент до сега тя изпитваше от него страх, който я караше да се чувства безсилна, а казаните от леля й неща не я бяха направили по-смела. Предишната вечер те бяха легнали като тежко бреме върху раменете й. През изминалия ден тя се бе опитвала да се избави от тях, но сега, привечер, те отново я нападнаха и връхлетяха като ураганна вълна в душата й.

Бе влязла в стаята на Даг, бе видяла празните детски легла и неговото самотно легло и бе огледала цялото тъмно и хладно помещение. Бе усетила около себе си един студен полъх и бе останала с усещането, че всичко, което бе живяло някога тук, сега беше мъртво… завинаги.

Имаше чувството, че е спасена, когато отиде отново в стаята си и затвори вратата след себе си.

Притвори очи и видя Даг — застанал пред нея, както го бе виждала много пъти да седи пред камината или докато работи през всичките тези години. Беше толкова привлекателен, но и също толкова неразгадаем; сега бе осъзнала това, но леля Елеоноре й беше казала, че той има опасен ум и че всичко в него може да се превърне в омраза към нея. По-странно от всеки друг път й се струваше обстоятелството, че в действителност, след почти дванайсет години съпружески живот, тя все още нямаше никаква реална представа за него. Душата му винаги бе обвита в дълбок мрак, в който виждаше сега да покълва онова, за което Стария Даг й беше разказвал, от времето на младостта си — омраза, отмъстителност и безсърдечност.

Що се отнася до Даг, трудно можеше да повярва човек в съществуването на тази безсърдечност в него. За това говореше неговата скръб по починалите деца, показваше го и отношението му към неговите кучета и към момчетата — и тогава, и сега, както и много, много още дребни неща в отношението му към нея. Не, Стария Даг беше прав: Даг имаше добро сърце, но пътят до него беше дълъг, много дълъг, а за нея сега — безкрайно дълъг. Известна й беше една стара поговорка: Омразата заключва сърцата.

Личната й вина за мрака в душата на Даг, за което бе казала леля й, събуди в нея опустошителен страх заради всичко онова, което можеше да я заплашва от неведомите дълбини на неговата същност, наследена от един стар, суров род…

Тя се стресна, вдигна глава и се заслуша. Дали не чу шум, като че ли някой си сваля ските от краката си отвън до постройката и после ги изправя до вратата? Да, някой се доближи до вратата — и това бяха стъпките на Даг, но не уморени и провлачени, както при последното му връщане вкъщи, а леки и бързи. Забързаният му ход припомни на Аделхайд толкова много неща. Тя болезнено се плесна с ръце и стисна устни. Чу как Даг си съблече сакото, мина през кабинета и отиде там, където живееше — до кухнята; после го чу как се върна назад, събу ботушите си, сложи дърва в камината, чу как дойде слугиня от кухнята и звън на чаши. Това означаваше, че той щеше да пие нещо горещо, както обичаше Стария Даг, когато е бил навън в по-студено време.

Заслушана, тя не долови нито един несигурен звук. Там се бе върнал увереният в себе си господар на имението, завещано от Стария Даг, господарят, който се бе върнал от своите гори и бе седнал пред собствената си камина.