Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Госпожица Рамер притежаваше заверен документ от Стария Даг, че може да живее в Боргланд, докато е жива, и всички нейни права и задължения бяха подробно описани в документа. Беше изрично уточнено, че е длъжна да се грижи за брат Лоренц до смъртта му, а също така бяха уточнени и всички права, ако се случеше Малкия Даг да поеме Боргланд още докато е жива. При всички случаи тя трябваше да бъде осигурена, бе казал Стария Даг. А ако желае да обръща от време на време внимание на Аделхайд и Даг и на синовете им, докато е жива и докато те растат, беше достатъчна отплата.

Да, госпожица Рамер беше здраво стъпила в Боргланд, но тя не беше от хората, които приемат нещо, без да се отблагодарят, и бе запомнила последните думи на Стария Даг. Самата тя имаше особена дарба за нещо — а именно да бди над близките си.

Чувстваше се задължена както по отношение на Аделхайд, така и към желанието на Стария Даг — това означаваше и към Младия Даг, — и въпреки цялата обич, която изпитваше към племенницата си, беше успяла да не позволи на чувствата си да стоят над принципите й. Сега в това не се съмняваше нито за миг, това бе по-важно от всеки друг път.

Когато Аделхайд завърши разказа си, казвайки й за жестоките думи на Даг, че не е била влюбена в него, когато е дошла като негова жена, леля Елеоноре кимна с глава в знак на съгласие и рече съвсем тихо, сякаш мислеше на глас:

— Абсолютно е вярно.

— Какво? — Аделхайд потрепна, все едно се пробуди от някакъв сън и я изгледа ужасено.

— Абсолютно е вярно — спокойно повтори леля й, без да се притесни от силното възмущение на Аделхайд.

— Но какво се опитваш да ми кажеш? — Аделхайд се опита да стане, но Елеоноре постави ръка на рамото й и я спря.

— Остани спокойно на мястото си, Аделхайд. Нещата са крайно сериозни и ние трябва основно да ги обмислим.

Госпожица Рамер го заяви тихо, но решително. Аделхайд я следеше с немигащи, ужасени очи.

Аделхайд беше стъписана. Какво точно имаше предвид тя?

Слънцето вече се беше вдигнало високо и падаше сега от юг върху гърба на Аделхайд и тялото на леля Елеоноре.

Госпожица Рамер кимна два-три пъти сериозно и си пое дълбоко дъх, като че бе отнесена толкова далеч от мислите си, че бе забравила даже да диша.

— Да, така е — рече тя и примигна, като гледаше покрай Аделхайд към източния прозорец — Такъв е животът. Всички забравяме най-близкия си човек.

— Какво имаш предвид? — успя да каже накрая Аделхайд.

— О, бях се замислила за нещо друго — рече Елеоноре, все едно не беше там духом.

— За друго нещо ли?

Аделхайд бе в пълно недоумение. Бе дошла, изтерзана до смърт от болка и отчаяние, за да излее душата си, като се надяваше да получи утеха и разбиране. А вместо това слушаше сега, че леля й намира за абсолютно вярно най-абсурдното нещо, което можеше да съществува на света, и веднага след това се бе замислила за друго нещо.

— Да — рече леля Елеоноре и си сипа чаша студен чай, — за друго нещо и… все пак точно за това, за което говориш ти.

Тя отпи от чая си, вероятно искаше да спечели време, за да събере мислите си.

— Наистина ли мислиш, че не съм обичала Даг? — произнесе Аделхайд с треперещ от ужас глас.

— Да, нещо такова — гласеше лаконичният отговор.

— И че това е било, защото съм обичала себе си?

— Всички ние правим такива неща точно тогава, когато смятаме, че обичаме другите, но не за това си мислех в този момент.

— Но за какво мислиш, кажи ми най-накрая?

— За Стария Даг.

Аделхайд се срина в канапето като ударена от мълния, но за миг се изправи отново, с отчаяни движения и жестове, разплака се и дълго време не можа да се успокои. Накрая бе принудена поне да седне.

— Помисли върху това насаме, когато се поуспокоиш — рече леля й.

След дълго мълчание и подсмърчане в кърпичката си Аделхайд тихо попита:

— Мислиш ли, че Даг смята точно това?

— Едва ли е мислил за нещо друго.

— Но защо?

— Точно за това искам да поговорим сега. Доста елементарно е, но не знам откъде да започна.

Леля Елеоноре се бе изправила; започна да се разхожда напред-назад, насочи за миг поглед към заснежения пейзаж отвън, където южните хълмове бяха започнали леко да се изпъстрят с разтопени места, побутваше тук-там вещите в стаята и сложи дърва в огъня. Най-накрая отново седна.

— Обърнала ли си внимание колко много напоследък Даг заприличва на баща си?

— Да…

— С годините той все повече ще заприличва на него. Не само като външност. Очевидно има същите предпочитания, каквито имаше и стария, но никога не е имал възможност да прояви силата и волята си. Замислила ли си някога върху това?