Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Даг си дойде от гората, когато баща му бе вече умрял, и няколко дни седя с часове при него, седя и през цялата последна нощ — страдал е за него, не е проумявал какво става, защото е умрял този, който е движил всичко, даже и него. И болката му се е изостряла още повече от обстоятелството, че е загубил баща си, като не е успял дори да си вземе сбогом с него. След това той нямаше сили за нищо, нито дори да отиде в гората. Но животът ни принуждава да вървим по пътя си и затова този път са помогнали момчетата. Тогава той е забелязал, че ти се занимаваш с длъжниците и приемаш парите. Едва сега най-накрая му е станало ясно, че е бил пренебрегван от баща си и от тебе, много години пренебрегван. Видял те е, че водиш сметките, забелязал е, че си била в течение на тях, а той — не, и че ти в самодоволството си изобщо не виждаш колко дълбоко го наранява това. И тогава той сграбчва в ръцете си всичко, но без никаква вътрешна сигурност. През тази нощ той разбира от книжата, че длъжниците, които са плащали вноските си най-редовно и почтено, докато баща му е бил жив, сега проявяват немарливост, дори нещо повече: мислят, че очевидно Даг не е с всичкия си — точно както ти и всеки друг от имението. С това ситуацията, в която се намира в момента, му се изяснява и той тръгва всеки ден с файтона из околността, за да всява страх сред непочтените длъжници. Това е причината да стане суров и жесток към всеки, за да покаже на всички и преди всичко на самия себе си, че не бива да бъде повече пренебрегван. Твоят мъж не е вече Младия Даг Бьорндал, Аделхайд, който ходеше с пушка на рамо сред свежия въздух на горите, той вероятно е поел по самоубийствения път да потъне в своето упорство, както някога старият в алчността си… Причината за онова, което е станало с парите, дадени на Холдер, може да се крие в голямата обич на Даг към майка му и леля му, но тя може да е и в това упорство. Може би той е видял в тефтерите, че Холдер вече е закъснял с вноските си за минали години и че ти сигурно знаеш за това, докато той дори не е подозирал това. Възможно е гнета му към теб да е бил просто един отдушник по този начин. Всичко, което той е изстрадал заради своята несигурност в течение на дълги години, без да може да прозре причината му, се е насъбрало вероятно сега в омраза към теб. Той има опасни мисли. Това нещо личеше в упорития му инат да изкачи планината, а може би сега е в дъното и на случилото се с Холдер — и на рязката му реплика след нея.

Леля Елеоноре се извърна към Аделхайд, която седеше като премазана, и хвана ръката й. В очите й имаше неописуем блясък.

— Ако човек започне да се самосъжалява, той вече е стигнал дъното. Вдигни глава, Аделхайд! Истинската хармония трябва да се извоюва. Сега отиди при Даг и говори с него. Преодолей чувството си, че си учила повече от него, че си по-способна и стоиш над него. Нищо може би не ти е пречило толкова, както това чувство. Ти си учила други неща, можеш да правиш различни неща от онези, които той може. Той не е учил като теб, но разбира от това, което прави, и то може би е по-ценно. Предстои ти доста да се измъчиш, когато, след като го опознаеш по-отблизо, се опиташ да познаваш начина му на мислене. Не е възможно някой да живее десетилетия в гората и планините, сред тежък ежедневен труд, без да е мислил върху смисъла на живота. Самата аз, например, научих много неща от работниците тук в Боргланд. Пречупи своята гордост в името на любовта си към него, ако ти наистина имаш тази любов. Ако я нямаш, тогава всякакви разговори са безсмислени и безполезни. Възможно е да греша в някои неща, но в този случай смятам, че не е така.

Конят с грива като коприна се извиваше и играеше под Аделхайд по алеята от Боргланд и по пътя на север. Аделхайд плъзгаше поглед по лъскавата кожа на красивото животно и някъде в нея светеше картината как то бе извърнало към нея добрите си, топли очи, когато тя слизаше по стълбището на Боргланд. За друго тя нямаше спомен. Онова, за което леля Елеоноре й беше говорила, бе насочило цялото й съзнание някъде там, към вечността.

Звукът на копитата, докато минаваше дървения мост, който се намираше в началото на пътя към Бьорндал, й се стори като спомен от предишен живот. Тя изправи рамене и усети чистия студен вятър като някакъв приятен и гъделичкащ полъх. В същото време конят, оставен свободно, с лекота и ритмичност се качваше нагоре по пътя, а нейното съзнание бавно се успокои, поело всичко, което бе казала леля й, дума по дума — и заедно с всички тези думи собствените й мисли…