Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Какво точно искаше той?

Даг трепна и видимо беше, че иска да я отмине, без да й отговори, но след това на лицето му се изписа сурово изражение и той отговори непоколебимо:

— Пари назаем!

— Даде ли му? — попита тя тихо.

— Да, онези в Хамбург.

— Всичките ли? — изтръгна се от устата й като стон.

Даг се смути. Тя имаше право. Съвсем и не му беше дошло на ум, че Холдер можеше да се справи със ситуацията си и с по-малко. Сега вече беше твърде късно.

— Да — отговори той непоколебимо, както и преди това, — всичките.

— В такъв случай делата му сигурно са много зле — рече внимателно Аделхайд.

— Да, той сам ми разказа — отговори Даг.

Тя трепна. Значи Даг му беше дал назаем всичката огромна сума в хамбургската банка, изцяло знаейки в какво лошо състояние са делата му.

— Човек не предприема толкова път надалеч при такъв студ, ако делата му наистина не са в бедствено положение — рече Даг, но бе усетил по интонацията на гласа й какво точно искаше да каже тя, затова добави, тръгвайки си: — Това е семейството на майка ми…

Аделхайд прецени, че той не биваше да й казва това — прозвуча като укор, че му се бърка в работата.

След смъртта на Стария Даг тя често беше усещала чувство за несигурност, сега обаче я обхвана паника. Даг се отнасяше грубо с дребните длъжници, а без много да се замисля, даваше назаем такива огромни суми. Какво щеше да стане следващия път?

През следващите дни Даг беше по-затворен от когато и да било, не желаеше даже да погледне момчетата. Ако се опитваха да го заговорят, изобщо не им отговаряше.

Една вечер, когато Даг седеше до камината в залата, Аделхайд слезе по стълбището и тихо седна с плетивото си в своето кресло. Проучи го внимателно, без да я забележи, и сърцето й се сви от болка.

В прегърбеното му тяло имаше нещо изключително зловещо, косата му се спускаше в безпорядък над челото, очите му горяха под притворените клепачи, а силните му ръце бяха толкова здраво стиснати, сякаш държеше сам себе си с все сила. Мъжът пред нея беше не само страшен, но и нещастен.

За пръв път през съзнанието й проблесна тази ясна мисъл, че зад цялата му затвореност в последно време той беше нещастен, дълбоко, да, безгранично нещастен.

В очите й заблестяха сълзи и преди самата ясно да е проумяла какво прави, тя рече:

— Защо да не може… да е различно между нас, Даг?

Очите му се разшириха, сякаш бе видял в огъня нещо непонятно, вдигна бавно глава, като че някой му нашепваше нещо също толкова непонятно, надигна се бавно, сякаш с огромна тежест, изправи се и се обърна към нея.

— Защото не аз бях онзи, когото ти обичаше тогава, когато… дойде тук да се омъжиш… — рече той по начин, като че ли всяка дума се появяваше счупена между зъбите му.

В същата секунда обтегнатостта му сякаш се скъса. Той обърна гръб и потъна в тъмнината на залата; после тя го чу да заключва зад себе си вратата на спалнята.

Тялото му, което трепереше, изкривеното му лице, очите, в които гореше омраза, целият този образ, която така изострено бе осветен от пламъка на камината насред тъмнината, се запечата в паметта й като най-ужасното нещо, което някога бе виждала. Както и думите — тези ужасни думи, с които той я размаза. Да, размаза я — защото вече всичко беше приключило.

На сутринта след случилото се Даг отиде със ските си в гората. Остана там много дни, които станаха най-ужасните в живота на Аделхайд. Смътното чувство, че той вероятно имаше някакво основание да отправи страховитото си обвинение, принуди мислите й да се събират на ята, които кръжаха в главата й неспирно, а с тях ден след ден растеше страхът, че той може да направи още веднъж нещо безумно, както тогава на Планината на мъртвите, и тя нямаше да го види никога повече.

Тя се бореше и блъскаше ума си, чудеше се дали не го бе засегнал нейният въпрос за парите, дадени на Холдер, и дали той не бе си направил заключението, че тя е била влюбена в парите му и затова се е оженила за него. Ала тя отдавна беше видяла омразата в погледа му — още преди този разговор между тях. Допусна, че е разбрал за годежа й с друг; но не, не можеше да предположи, че е била влюбена в стария аптекар. Тя потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в отчаянието си, а зад него се спотайваше пламъкът на страха, денем и нощем…

Една вечер, тъкмо се бе приготвила да си ляга, тя дочу как някой бе дошъл до външната врата, тя се отвори и затвори, и… да, това бяха неговите стъпки — през преддверието и залата, после в спалнята, но в стъпките не личеше неговият обикновено твърд, забързан ход, в тях имаше тежка умора… Беше дванадесетата вечер, откакто бе поел към гората.