Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Сега съдебният съветник Габе и съпругата му бяха докарани пред новата къща и както всички останали гости, ги посрещна госпожица Крюсе, която произхождаше от бедно семейство и беше дъщеря на музиканта Крюсе от голямото село. Беше получила строгото си възпитание тук, в Бьорндал, и бе прекарала по-голямата част от живота си в стопанството, а сега бе начело на женската прислуга и се разпореждаше с цялата домакинска работа.

Госпожица Крюсе посрещна гостите сдържано и любезно, отведе гостите в синята стая и им каза в колко часа да слязат за вечеря.

Съдебният съветник и съпругата му огледаха стаята и се спогледаха. Госпожицата дръпна завесата настрана и пред погледа им в ноемврийската вечер се разкри селището, което лежеше на юг. От тук можеха да видят дори Хамарбьо и хълмовете на запад от него, както и склона, по който бяха минали, и цялото селище, сгушено в подножието му. Небето имаше оловносив оттенък, но слънцето хвърляше върху него последните си отблясъци — такава гледка не е рядкост наесен, а линиите на пейзажа все още се очертаваха величествено на фона на тъмнеещия простор.

Съдебният съветник и съпругата му отново се спогледаха и тя пак избърса леко очи с кърпичката си; този път обаче едва ли беше от съчувствие към Аделхайд Баре.

Гостите от града пристигнаха. Някои дойдоха на групи, яздейки, а на други пътуването отне повече време, тъй като им се бе наложило да сменят конете по пътя. Файтонът на последните гости се бе повредил, затова те пристигнаха късно. Единственият човек, който не дойде тази вечер, беше Аделхайд.

Новият свещеник в селото беше далечен роднина на Аделхайд по майчина линия. Той не приличаше на повечето свещеници по свое време. По-строго от тях съблюдаваше добрите стари народни обичаи и законите на Библията. Беше заявил, че щом ще венчае Аделхайд в своята църква, тя трябва да пренощува в дома му в навечерието на сватбата. Майор Баре остави дъщеря си в свещеническия дом и незабавно се отправи към Бьорндал. На следващия ден щеше да я заведе навреме в църквата. Стария Даг го бе помолил да пристигне в стопанството рано същата вечер, за да посреща гостите, повечето от които бяха непознати за сина му. А майорът съвсем не тъгуваше, задето трябва да остави своя „попски шурей“, както наричаше свещеника, и да бъде в Бьорндал тази вечер.

Майорът настаняваше гостите и се наслаждаваше на удивлението им от разкошните стаи и мебели. Смехът му дълго кънтя в къщата и над трапезата на вечеря.

Докато майорът пируваше, Аделхайд седеше на тихата трапеза в дома на свещеника и слушаше наставленията му, свързани както с утрешния празничен ден, така и с бъдещия й живот в Бьорндал. Съпругата на свещеника също беше там и кимаше сериозно. В началото на разговора Аделхайд бе изпитала усещането, че свещеникът ненужно засяга най-съкровените й чувства, с които би искала да остане насаме. Ала той имаше основателни причини да поиска тя да пренощува в дома му тази вечер и Аделхайд, която нямаше майка, а с баща си не можеше да сподели мислите си и важните неща, които я вълнуваха, постепенно се потопи в сериозните думи на свещеника — и почувства, че никога досега не е била в толкова грижовни ръце.

Свещеник Ниле Дитлев Рамер беше строг, старомоден свещеник, но не се занимаваше с глупави отживелици. Веднъж няколко селяни от много далеч бяха дошли при него по чорапи, както повелява старият обичай. Тогава той ги бе помолил да се обуят отново.

— Не влизате по чорапи в църквата — бе им казал той, — а домът на свещеника не стои по-горе от нея, поне през времето, в което аз живея тук.

Случката се бе предавала от уста на уста и хората се бяха зачудили колко вярно бе това, което свещеникът бе казал. В проповедите си той често споменаваше места от Библията, които хората познаваха, и се придържаше към разбираеми понятия и сравнения. А когато му се доверяваха, той не им четеше проповеди с чужди думи, а разговаряше с тях като с приятели, за да узнае собственото им мнение, и когато хората си тръгваха, чувстваха, че свещеникът просто им е помогнал да разберат собствените си мисли, без да каже почти нищо. У новия свещеник имаше нещо, което вдъхваше забележително спокойствие и ведрина.

Свещеник Рамер не се колебаеше във вярата си, затова не бе необходимо да държи проповедите си на висок глас и неразбираем език, издигнат над енориашите си чрез заучени философски фрази. Бавно и сигурно той се доближаваше все повече и повече до хората в енорията си и след първите месеци, които бе прекарал тук, чувстваше, че е поел по правилен път. Ала на север от голямото село имаше едно селце, чиито жители рядко ходеха на църква. Свещеникът беше слушал най-различни противоречиви неща за хората на север. Някои говореха за здраво упорство спрямо църквата и изобщо всичко — дори за дива саможивост и голяма алчност по отношение на парите и имотите. Други разправяха за великодушие и човечност, за благородство, проявявано в беда и нещастие. Трети разказваха, че старите обичаи се съблюдавали много строго на север и по много неща личало, че християнската вяра е жива там. Ала свещеникът така и не бе успял да разбере истината за хората на север. Те се държаха настрани от всички — също и от него. А именно на север беше властта — властта над това, а и други села. Това бе някакво тайнствено влияние над благоденствието на хората, дори над разума и душите им. Власт, която и самият свещеник чувстваше. Мощта на парите — и мистериозната власт на силни, монолитни, непроницаеми хора над обикновените им, несигурни, земни събратя. Това бе събудило любопитството на свещеника.