Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Русо? — Аделхайд стана рязко от стола.

— Да — продължи невъзмутимо госпожица Рамер, — щом не е богатството, а и казваш, че го обичаш — онзи, за когото собственият ти баща казва, че е чисто и просто един недодялан селянин, дори ловец; тогава е възможно само едно обяснение…

Аделхайд се беше изправила в цял ръст и гласът й трепереше от сподавен гняв, когато попита:

— Татко е казал, че Даг е недодялан?

Госпожица Рамер се взираше, удивена и ужасена, в красивата, но заплашителна гледка, която представляваше племенницата й.

— Не… може би не точно това. Но във всеки случай, че не е земевладелец… че участва в работата… че ходи по горите… и че е — гласът на госпожица Рамер потрепери — … ловец. Това е казал баща ти на съдебния съветник Габе.

Върху помръкналото лице на Аделхайд проблесна усмивка. Тя знаеше, че баща й смята съдебния съветник за най-големия шут в града — и добре разбираше защо е наговорил всичко това на него. Затова си седна успокоена.

Госпожица Рамер забеляза уверената усмивка на Аделхайд и — може би подразнена от нея — изстреля последния си, решаващ куршум.

— Чувала съм също — каза тя, — че тези хора от Бьорндал са безочливи и груби и, скъпа Аделхайд — тук тя заговори на френски, — мислила ли си какво би означавало да делиш легло с такъв човек? — Тя не успя да продължи. Аделхайд я прекъсна ужасено:

— Но, лельо! — После добави, вече по-тихо: — Благодаря, задето искаш… да ми помогнеш, но… всичко е по-различно, отколкото мислиш — много по-различно…

Когато леля Елеоноре стана да си върви, беше толкова объркана, сякаш е била на посещение в свят, съвсем различен от нейния собствен — и истината беше, че тя наистина се бе докоснала до нещо ново и непознато за нея.

На вратата тя каза:

— Е, ще видя тези хора на сватбата.

Когато госпожица Рамер си отиде, Аделхайд, противно на навиците си, не вдигна сервиза за чай от масата, а седна замислено, подпряла брадичката си с ръка.

Посещението бе пробудило толкова много неща у нея. Спомени за майка й и баба й, за думите им, че всички мъже са двулични. Тя обаче не допускаше съмнение в човека, когото бе избрала. Беше убедена, че ако майка й и баба й познаваха него, нямаше да изрекат тези горчиви думи. С цялата си зрялост и с всичките си знания Аделхайд вярваше така, както жените вярват в своя избраник.

Ала всичко, което й каза леля Елеоноре, породи и други мисли. Дори деликатен човек като нея не се притесняваше да души и ровичка в най-съкровените мисли на младата жена. Защо хората не можеха да се оставят един друг на мира?

А и сватбата! Аделхайд изобщо не се бе замисляла за нея. Все пак баща й беше този, който трябваше да уреди всичко, а той нямаше пари за това. Така тя бе свикнала с мисълта, че няма да има голям прием с много гости, а обикновена венчавка. Лелята, която иначе беше толкова разумна и добре знаеше, че майорът не разполага нито със средства, нито с достатъчно място, все пак бе твърдо убедена, че сватба ще има. И други бяха намеквали същото. Какво си мислеха?

Внезапно отговорът й се изясни. Хората, а също и лелята, очакваха сватбата да се състои в Бьорндал — истинска селска сватба, която да продължи три дни и три нощи. Говореха строго и осъдително за недодяланите селяни, но онова, което ги привличаше с неустоима сила, беше богатството… приключението… и животът.

Пред очите на Аделхайд се заредиха разнообразни картини. Видя образите на гражданите — любопитни, нахални, наблъскани в тесни пространства — и просторния четириъгълен двор на стопанството Бьорндал с всички постройки в строги редици и достатъчно място за хората.

В светлината на тази представа за Аделхайд се зароди възможността, вероятността Стария Даг да вдигне голяма сватба в Бьорндал. Роклята беше първото, което й дойде наум. От къде щяха да я вземат? Отхвърли всички мъчителни мисли и се видя като булка. Като всички жени, Аделхайд също се радваше при мисълта за пищното празненство. Тогава обаче думите на леля Елеоноре я заизмъчваха и, за разлика от повечето жени, тя видя грозното в сватбеното представление. Това, че хората нахълтваха в шумно опиянение там, където младоженците трябваше да бъдат сами, оставени на спокойствие. И този стар, противен обичай роднините и приятелите да притискат брачната двойка — точно преди първата им нощ заедно — за да събудят спомена за собствените си преживявания или, ако не бяха женени, да бъдат осенени от смътен, нездрав копнеж.

Аделхайд Баре стоя дълго, загледана пред себе си. Очите й, които според светлината и настроението й можеха да променят цвета си от най-яркото синьо до каменно сиво, сега бяха сиви, а в душата й сякаш всички багри и светлини на красивите й мечти се обезцветиха и изтляха в сивкава, мътна мъгла, в която хората се движат опипом, полуслепи. Да, такъв може да стане животът на човек.