Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Изведнъж тя вдигна глава, сякаш отхвърли тежък товар от плещите си, и очите й засияха в жива синя светлина. Тя си имаше доверен приятел, силен човек. Не мислеше за годеника си — не и по този начин — а за баща му. Можеше да каже на Стария Даг Бьорндал, че не иска сватба, и нямаше да се налага да му обяснява всичко онова, което бе невъзможно да повери на когото и да било. Аделхайд знаеше, че можеше просто да го помоли да избегне тържеството. Той щеше да я изгледа изпитателно, но и да се досети, че тя има си има своите основания, и нямаше да задава въпроси.

Аделхайд се поусмихна. Баща й беше прав. Стария Даг също не беше земевладелец, а „просто селянин“… Той разсъждаваше по свой собствен начин. На младата жена щяха да са необходими хиляда думи да обясни на другите защо не иска сватба и въпреки това те нямаше да могат да преодолеят желанието си да присъстват на сватбата — и именно заради собствените си желания щяха да бъдат неспособни да я разберат.

Стария Даг не се ръководеше от желанията си. Той принадлежеше към човешки род със силна воля, затова съзнаваше, че и другите могат да искат нещо. Ако Аделхайд му кажеше, че не иска сватба, той щеше да я изгледа проницателно. Ала понеже годеницата на сина му никога не бе изявявала каквито и да било глупави прищевки пред него, той щеше да разбере, че зад това особено желание се крие основателна причина. А когато не получеше подробно обяснение от нея, щеше да си даде сметка, че тук има нещо, което не може да се изрази с думи. Знаеше, че булката има значителна роля в сватбата, и нямаше да предприеме нищо против същия човек.

Аделхайд мисли дълго и вглъбено за всичко това, защото то й припомни всички добри впечатления, което имаше от „безочливия и груб“ възрастен човек от Бьорндал, който щеше да стане неин втори баща.

Да, неин втори баща. Тогава разбра. Въпреки всичко нямаше да каже и думичка. Ако Стария Даг искаше да вдигне сватба, тогава и Аделхайд щеше да премине през всичко онова, с което толкова много жени преди нея е трябвало да се примиряват, въпреки че то щеше да хвърли тъмни сенки върху този преломен момент в живота й.

Съдебният съветник Габе никога не бе допускал, че на стари години ще предприеме дълго и изморително пътешествие по лоши пътища в есенната киша — още по-малко, за да присъства на селска сватба. Ала онзи, който има властна съпруга, каквато беше госпожа съдебната съветничка, трябва да бъде подготвен да изживее най-невероятни неща.

Затова стана така, че и тази изискана съпружеска двойка се присъедини към сватбеното шествие, което една привечер в късния ноември на 1809 година запъпли на север по селските пътища.

На Коршвол, последната спирка за смяна на конете в крайното село, бяха довели коне от Бьорндал, за да превозят гостите на север през голямото селище, нагоре по хълма и направо през горското селце, отвъд което бе разположено имението Бьорндал. Съдебният съветник беше сред първите, които пристигнаха в Коршвол, и гледката на всички коли, които чакаха там, го смая. Наистина, той знаеше за богатството на Бьорндал, но всяка заможност трябваше да си има граници. Естествено, повечето от тези превозни средства бяха взети назаем от най-различни места, за да се впечатлят гостите! Макар че беше съдебен съветник, т.е. високопоставено лице, обикновеното човешко любопитство бе все още живо у него, затова заразпитва кочияша откъде са всички тези коли. Беше удивен да чуе колко много от тях принадлежат на Бьорндал, но и зарадван, че се бе оказал прав в предположението си, че също толкова много са взети от други стопанства. Радостта му обаче не трая дълго, защото кочияшът, който сам беше от Бьорндал, малко по-късно сухо добави, че сега и тези стопанства са под владение на Стария Даг, така че всички коли всъщност бяха негови.

Съдебният съветник се сконфузи от последните думи на кочияша, който навярно бе достатъчно прозорлив, за да отгатне повода за въпроса му. Тук той получи първия намек за нещо, което бе чувал и преди — че селяните не са непременно простодушни.

Габе никога не бе пътувал далече извън града. Затова се бе отправил на това, по негово мнение, не съвсем безопасно пътешествие, с мрачни предчувствия. И вървя отстрани до файтона на най-страшните завои и най-стръмните склонове, „за да щади коня“, както се изрази. Когато минаваха през гората, се озърташе боязливо, а когато на здрачаване прекосиха голямото селище на север и дочуха песента на горите на Бьорндал, горкият човек загуби ума и дума. Край тесния път нагоре по хълма, който водеше до портата на стопанството, се извисяваха вековни ели с гъсти корони, чиито клони дращеха съдебния съветник и му напомняха на „шпицрутен“ между шепнещи привидения — и като мнозина непознати преди него, той изпусна въздишка на облекчение, когато гората оредя и пред погледа му се разкри селището на Бьорндал.