Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Съдебният съветник слушаше излиянията на госпожата с растящо недоумение. Тъкмо тя често му бе говорила за надменността, префинеността и нечуваната гордост на Аделхайд въпреки бедността й. Затова у съветника се зароди подозрението, че може би все пак нещо определено в разказа му бе накарало съпругата му неочаквано да сметне Аделхайд за толкова добродетелна.

Майор Баре живееше в покрайнините на града, в дървена къщичка с две стаички и кухня. Улиците — или по-точно пътищата — криволичеха в сложни завои и градините пред някои къщи заемаха толкова много място, че оставяха само тесни проходчета покрай себе си. Да, на места улиците дори беше преградени, затова човек трябваше да се върне, откъдето беше дошъл, и да потърси заобиколен път.

Възрастната госпожица Елеоноре Рамер накрая се видя принудена да помоли едно мърляво хлапе да я упъти до дома на майор Баре.

Стоя дълго пред вратата, където нагласи къдриците си под шапката си, приглади воланите на роклята под палтото, изпъна старателно дългите тъмни ръкавици до лактите и местеше малкото си чадърче за слънце от едната ръка в другата. Дори сега, в късната есен, тя винаги го носеше със себе си. Госпожица Рамер не бързаше да почука на вратата. Беше дошла да посети Аделхайд, племенницата си по сестрина линия, която не бе виждала от седем години. Решението й да престъпи отдавнашното си решение никога повече да си няма вземане-даване с майор Баре се дължеше на един слух, който бе достигнал до ушите й. Сестра й се бе разделила с Баре преди седемнадесет години заради слабостта му към жените и прахосничеството му. Госпожица Рамер не бе виждала майора от тогава. Десет години след развода сестра й бе починала и дъщеря й трябваше да се премести при баща си. Откакто живееше в града, госпожица Рамер неведнъж бе изпитвала желание да посети племенницата си, но не искаше майорът да се мярка пред очите й. Аделхайд, от своя страна, надали смяташе, че е добре дошла у строгата си леля, след като живееше с баща си, и затова не я бе посетила нито веднъж, въпреки че много пъти бе копняла да поговори с нея. Някога ги бе свързвало силно приятелство.

Най-накрая госпожица Рамер престана да прехвърля чадърчето си от едната ръка в другата и се престраши да почука на вратата. Отвори й Аделхайд и когато дамата чу, че майорът не си е у дома, прекрачи прага, поуспокоена.

Аделхайд надали очакваше внезапното посещение да мине напълно безпрепятствено, но се усмихваше възможно най-дружелюбно, покани леля си да седне и отиде в кухнята, за да сложи вода за чай, а може би и да събере мислите си преди онова, което знаеше, че й предстои след малко. Госпожица Рамер огледа щателно добре разтребените, но бедно обзаведени стаи и бързо разтърка очи, за да не се издаде, когато чу стъпките на Аделхайд. Самата тя не беше особено състоятелна, но си имаше своите стари, красиви мебели и вещи — докато единственото, което издаваше, че тук живеят знатни хора, беше един стар часовник и няколко дреболии.

Докато заври водата за чай, Аделхайд сновеше между кухнята и всекидневната; ала госпожица Рамер заговори едва след като опитаха чая и сухите сладки с конфитюр. За нея казваха, че прилича много на майка си, съпругата на архиепископа — а тя бе известна с болезнената си прямота, независимо за какво става дума.

— Е, скъпа Аделхайд — поде тя, — сигурно разбираш, че щом съм в дома на баща ти, ме е довела крайно наложителна причина. Чух нещо за теб — е, става въпрос за женитбата ти. Допускам, че баща ти те е подтикнал към тази стъпка, затова считам за свой дълг да говоря открито с теб. Знаеш, че уроците по музика, които давам, и скромните ми средства не ми осигуряват охолен живот, но с голямо удоволствие бих споделила с теб всичко, което имам, за да те спася от това положение. Ти също би могла да използваш способностите и знанията си, за да свързваме двата края. — Госпожица Рамер добави няколко изречения на френски за това, че Мамонт въвежда мнозина в изкушение.

Аделхайд седеше със сведено лице и се опитваше да потисне усмивката си.

— Но, скъпа лельо — каза тя, — защо мислиш, че е така?

— Защо го мисля ли? — отвърна остро госпожица Рамер. — Забравила ли си какво сме си говорили? Не съм ли ти разказвала как стои въпросът с нас, жените от този род? Защо всички те са били нещастни? Не помниш ли съдбата на майка си? Не съм ли ти казвала, че никоя жена от нашия род не се омъжва за любимия си, а съюзът с друг неизменно води до нещастие? Ти си заслепена от богатството, Аделхайд, и като виждам колко тесен е домът ти, мога да разбера тази стъпка, но си помисли добре, преди да е станало твърде късно.