Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Но, скъпа лельо… — вметна Аделхайд.

— Не, не — продължи госпожица Рамер и стовари чашата си на масата. — Не знаеш с какво се захващаш. Поне да беше човек с добро положение в обществото, с образование, който ще може да те зачита, като аптекаря Бор, а то… — тук тя погледна изненадано нагоре.

Аделхайд бе станала — и леля й загледа с недоумение изправената й, стройна фигура и гордо вдигнатата глава; тогава обаче стана и тя, дъщерята на епископа. Беше със същия ръст като Аделхайд и въпреки че бе почти на петдесет години, още бяха видни следите от някогашната й красота и осанка.

— Искрено се надявам, че не миражът на богатството те е заслепил дотам — изрече тя властно, — че да не можеш да изслушаш мнението на собствената си леля. — Тя добави бързо на френски: — Не си ли се замисляла, че не само обиждат възпитанието ти, но и… поставят цена на тялото ти?

— Замълчи! — извика Аделхайд и закри лице, — обичам го, лельо, не казвай нищо повече.

Госпожица Рамер беше поразена. Устните й се раздвижиха, но от тях не излезе звук — очите й се взираха отчаяно в Аделхайд.

— Обичаш го — успя тя да изрече най-накрая. После повтори почти беззвучно: — Обичаш…

И двете седнаха обратно на столовете си, но повече не докоснаха чашите с чай.

Госпожица Рамер беше напълно смаяна. Бе очаквала да завари гордата Аделхайд потънала в сълзи и отчаяние заради унижението си и се бе надявала да й се удаде сгоден случай да излее омразата си към майора, който сега бе продал дъщеря си. Най-вече надеждите й се заключаваха в това от благородно състрадание да успее да отведе Аделхайд в собствения си дом. Беше пресметнала и че ако Аделхайд заживееше с нея, повече нямаше да се нуждае от прислужница и щеше да спести пари. Сега обаче всичките й планове се изпариха като утринна роса.

Госпожица Рамер дълго мълча над чашата чай. Горчиво чувство е да пристигнеш като избавител, а после да откриеш, че от помощта ти няма нужда. Умът й заработи усилено, за да открие нещо, от което трябва да бъде спасена Аделхайд, и най-накрая оформи следната мисъл:

— Аделхайд, никога не съм ти казвала, че приличаш много на баба си. Сега, след като не съм те виждала толкова много години, приликата между теб и нея ми се струва поразителна. А ти знаеш какво казваха за нея. Тя имаше два недостатъка. Беше малко по-висока, отколкото е обичайно за жена, и носът й беше възголемичък, иначе бе съвършена. Ти имаш точно същите недостатъци… но иначе си… е, красива си, Аделхайд. Навярно и сама го знаеш.

Аделхайд видимо се изчерви и се опита да възрази, но госпожица Рамер вече не можеше да бъде спряна.

— Майка ми много се радваше, че ти живя с нея в последните десет години от живота й. Сигурно не ти го е казвала, но знам от нея, че те смяташе за изключително възприемчива. Каза ми, че от нея и от майка си си научила френски до съвършенство и че знаеш доста добре и немски, и латински, както и много цитати от произведения на гръцки автори; хвалеше и музикалните ти наклонности, и беше много доволна от уменията ти в домакинската работа. Сама знаеш, че майка ми никога не беше доволна от когото и да било, тъй че щом те похвали, това означаваше много, Аделхайд. Радваше се също, че те бяха опазили толкова добре, че не се беше сблъсквала със сърдечни неволи, въпреки че беше почти двадесетгодишна, когато тя ми разказа това на смъртния си одър. Дълбоко съжаляваше клетите млади момичета, които още на 13-14-годишна възраст, едва получили първото си причастие, биват принудени да свържат живота си с някой бонвиван. Майка ми искаше да станеш зрял човек, преди да направиш избора си… — и тук госпожица Рамер избухна в плач — последното, което ми каза, беше да те предупредя да се държиш на положение, докато дойде правилният човек… защото на Аделхайд приляга най-добрата среда, така каза тя. — Госпожица Рамер зарида силно, а Аделхайд бързо прокара кърпичката върху очите си и сведе поглед, дълбоко развълнувана, че бе заемала толкова важно място в мислите на строгата си баба, дори не бе подозирала досега.

Госпожица Рамер дълго плака тихо, вглъбена в собствените си размишления, но накрая отново изправи гръб.

— Скъпа Аделхайд — каза тя, — вярно е, че си вече на двадесет и седем години, но мнозина се женят без проблеми и на тази късна възраст, а аз знам за много господа, на които допадаш. Самата ти не смяташ ли, че с всичките ти добродетели — красотата, познанията, уменията и фината ти душевност — е безсмислено да пропилееш всичко това далече от хората, само заради приумиците ти, плод на писанията на Русо?