Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Треперейки, Аделхайд стана и си легна между студените чаршафи. Големите стаи в дома на свещеника бяха твърде мразовити — и във всички домове в голямото село дървата бяха оскъдни. Трябваше да ги пестят, почти както в града. По-рано вечерта бяха заредили добре печката в стаята на Аделхайд, но всичко отдавна бе изгоряло. Тя мислеше за дните си в Бьорндал по Коледа. Навън край къщите беснееше студен вятър, но у дома в огнищата пламтеше огън и печките излъчваха топлина, а слугите непрекъснато носеха дърва. Горе, в Стаята на госпожицата, където Аделхайд спеше, когато беше в Бьорндал, брезовите цепеници бяха подредени по цялата дължина на стената. Можеше да зарежда печката, когато пожелаеше.

Да, да, Стаята на госпожицата. Аделхайд се сви в студеното легло. В Стаята на госпожицата имаше голямо, топло легло. Бяха го донесли от чужда страна в изискания дом на търговеца Холдер в града, а оттам някога бе стигнало до Бьорндал с дъщерята на Холдер, госпожица Дортеа, която беше лелята на младия Даг и бе живяла в тази стая до последния си час. Затова я наричаха Стаята на госпожицата и затова всичко там бе по-красиво от всичко останало. В шкафовете и в скрина имаше много сребро и изящни предмети. А над голямото легло висеше разпятие, изработено от слонова кост, злато и сребро.

Една вечер Аделхайд бе видяла разпятието под особен ъгъл на светлината. Точно върху него падаше лунен лъч, промъкнал се през един процеп в балдахина, но младата жена никога не забрави как блестеше то в мрака, сякаш със собствена светлина.

Голямото легло в Стаята на госпожицата в Бьорндал беше толкова хубаво и меко. Беше си като отделна къща. Когато навън бушуваше буря, бе толкова приятно да се сгушиш на топло под разпятието. Там щеше да спи Аделхайд на следващата вечер. Не, може би нямаше? Изведнъж й стана горещо между колосаните чаршафи. Сигурно вече никога нямаше да нощува сама в Стаята на госпожицата. Утре щеше да се омъжи. Как ли щяха да живеят в стопанството, тя и Даг?

От младежките си години Даг живееше сам в старата колиба с принадлежностите си за риболов, кучетата и оръжията си. По средата на пода имаше открито огнище без комин, а колибата, най-старата постройка в Бьорндал, нямаше прозорци. Не беше подходящо място за младоженци. В голямата стара спалня спеше Стария Даг, а той никога не правеше промени в дома си, така че той сигурно щеше да си остане там.

Сигурно щяха да получат някоя от стаите в новата къща…

Когато Аделхайд мислеше за установяването си в Бьорндал, част от радостта й се състоеше в мисълта, че ще живее в Стаята на госпожицата, с всички хубави неща, които тя съдържаше. Огромното легло с фината дърворезба и тежкия балдахин, скрина, сандъчетата и двете големи, дълбоки кресла… и терасата отвън, където тя бе седяла толкова много сутрини и вечери и погледът й бе обхващал цялото селце, чак до Хамарбьо. Едва сега й дойде на ум, че стаята вече нямаше да е нейна. Но… не можеха ли все пак да живеят там, Даг и тя? Не, силната фигура на Даг съвсем не подхождаше на всички покривчици, дантели и изящни вещи, останали от госпожа Дортеа; Аделхайд не можеше да си представи мръсните му кучета да тъпчат с лапите си килима и рисовата кожа пред леглото, нито да вижда ловни пушки, захвърлени в ъглите, или брадва между шишенцата с одеколон и другите сребърни предмети върху бродираната покривка на скрина. Нито Даг искаше това, нито тя.

Разликата между нея и всички красиви неща, които обичаше — и Даг с всичко грубо, което го съпътстваше — едва сега придоби ясни очертания за Аделхайд. Тя се утеши, като си го припомни такъв, какъвто беше на бала в Боргланд, хубав и спретнат, със снежнобяло жабо и ръкавели и красиво подредени къдрици. Тогава цялата му мощна фигура излъчваше достолепно спокойствие. Ала в ежедневието той изглеждаше, както първата вечер, когато влезе в залата с провлачена походка, облечен в дрипави ловджийски дрехи… и миришеше на гора. И точно такъв го обичаше тя — да, така, но и иначе — в хубавите дрехи. Обаче… той не би могъл да се чувства добре там, където тя искаше да живее. А как щеше тя да се чувства добре при неговия начин на живот?

Стаята на нейните мечти беше тази на госпожицата, както чувствителната натура на госпожица Дортеа я бе подредила някога, а неговият таен свят беше в здрачния мрак на старата колиба с грубите инструменти на ловеца и с душещите кучета.

Едва сега, в последната нощ, неумолимата действителност се изправи пред нея. Аделхайд бе отхвърлила тези мисли, не искаше да се занимава с тях — а всъщност точно тези неща изграждаха живота. Сега, в нощния мрак, младата жена бе останала сама с мислите си, които не се въртяха около странични неща, а бяха съсредоточени върху това, което предстоеше. Тя вече нямаше да спи сама в голямото легло, както преди. Преди в мислите й бе имало само радост; вече не беше така. Тя, Аделхайд Баре, бе мислила главно за едно нещо в живота си — за самата себе си, и така бе станала на повече от двадесет и седем години, когато изведнъж се бе оказала захвърлена във вихър от нови преживявания, който я бе откъснал от предишния й живот. Действително, желаеше тази промяна… но не искаше тя да настъпи толкова рязко. Полувцепенената й природа не съумяваше да се пригоди към бурните промени, които й се случваха.