Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Аделхайд мислеше за Даг, за когото щеше да се венчае на другата сутрин… след няколко часа… за цял живот. Бе мислила за него безкрайно много часове преди и тогава мислите й сякаш бяха обгърнати от мъгла от топла радост. Сега, в навечерието на решаващия момент, в мрака на последната нощ, мислите й се проясниха, за да защитят собствената й същност. Тя осъзна, че досега не е разменила и десет изречения с онзи, който щеше да стане господар на живота й след няколко часа; че не го познава и няма представа какво мисли той за живота и смъртта. Нито пък знаеше как и къде щяха да живеят. Нищо не знаеше.

Дълго лежа, потисната и уплашена. Внезапно обаче си даде сметка, че такъв е жребият на много жени. Повечето, поне в градовете, се омъжваха на петнадесет-шестнадесет години, без да познават живота, още по-малко съпруга си. На нейната възраст вече имаха между шест и осем деца, дори десет — и бяха обвързани с всичко най-важно в живота, без да са имали време да живеят истински.

Тя беше виждала, слушала и чела толкова много, че знаеше какво й предстои. А хората не се опознават само чрез думите; на нейната възраст човек можеше да види и усети толкова много. Тя бе виждала Даг много пъти и бе имала възможност да го изучи добре. Добре познаваше и баща му, Стария Даг. Без да знае, тя все пак разбираше какво й предстои.

Един-единствен път, след първата кратка среща, тя бе помолила Бог да й помогне да стане съпруга на Даг, в добри и лоши дни, във всичко. Бе го помолила да я накаже, ако измени на мечтата си, а сега лежеше тук, в навечерието на осъществяването й, и допускаше съмнението да завладее душата й. Леглото най-после се бе затоплило и Аделхайд Баре се изтегна, намести глава на възглавницата и позволи на тихата си радост да обгърне мислите й…

Всичко мина благополучно. Майор Баре взе дъщеря си от дома на свещеника. Старият слуга Сивер Бакпе беше кочияшът, а във файтона бяха впрегнали големия жребец. Църквата беше препълнена с народ и всичко беше много тържествено. Свещеникът се държа ведро и властно и с необичайно сериозната си проповед накара всички да се замислят, а след това отслужи венчавката с толкова ясен глас и с такава увереност в делото си, че тя протече точно така, както Стария Даг си бе представял, че в църквата на тази енория ще види единствения си син да се венчава пред толкова много любопитни погледи от селата и града.

После от църквата към Бьорндал се изви безкрайно шествие от коли. Всички пристигнаха благополучно и по стар обичай получиха лека закуска и напитки, а след това се отправиха в добро настроение към сватбената трапеза в голямата зала. Там пяха песни, разговаряха и вдигаха наздравици по градския обичай. Всеки можеше да вдигне наздравица за това, което му беше на сърцето — за младоженците, за датско-норвежкия съюз, за краля, за домакина и за свободния норвежки селянин. На масата имаше толкова разнообразни ястия, колкото на всички празници от незапомнени времена в Бьорндал, както и неочаквано много вино, ракия и бира в сребърни съдове. Красиво облечени слугини от стопанството и селцето забележително бързо принасяха и отнасяха храната и напитките и въвеждаха ред във всичко, от което гостите имаха нужда.

Отначало гостите от града шумно огласяха трапезата с песни и речи. Навярно предварително се бяха разделили с очакването за голям празник на село, ала с напредването на гощавката — бързо, сигурно и безкрайно — гражданите явно замлъкнаха. Съдебният съветник Габе вдигна лорнета си и загледа жена си с високо вдигнати вежди, а и други се споглеждаха многозначително.

Някога една жена бе помагала в Бьорндал в продължение на осемдесет години. До последния си час тя бе съхранявала с достолепна строгост всичко, което от най-ранната си младост бе видяла и чула за традициите и обичаите, приготвянето на храната и особено за гощавките. Жената се наричаше Ане Хамарбьо и бе роднина на Бьорндал. Още докато тя бе жива, стопанка на Бьорндал стана Терезе Холдер, която произхождаше от заможен градски род. Терезе се бе заела да научи и предаде на идните поколения знанията на Ане и бе добавила към тях и нещичко от богатия си дом в града. Госпожица Крюсе бе наследила всичко това от Терезе и сега управляваше домакинството също толкова добре, както Терезе и Ане го бяха правили по свое време.

Затова на гостите не се удаде удобен случай да упражнят навиците си, които бяха възприели от чуждите страни. И без това бяха достатъчно заети да опитват даровете на гората, планината, реката, домашния двор и годишната реколта, с които бе отрупана трапезата.