Джей Съливан - Диамантите са завинаги

„Че кой по-добре ще ни научи на тънкостите в брака от врекъл се на безбрачие свещеник?“, заяви Джеймс един следобед, докато отиваха към църквата. Шийла изшътка, но се разсмя.

В деня на сватбата им се очакваше дъжд. Предишната вечер майка й закачи броеници на всички дървета на Уилет Стрийт, за да го прогони. На сутринта, когато се събудиха, небето беше безоблачно. За Джеймс всичко премина сред вихър от размазани познати лица, шампанско и музика. Шийла и баща й танцуваха на „Малкото момиченце на татко“, а старият дръпна реч, за която Джеймс още не му беше простил напълно.

Същата вечер двамата седнаха в хотелското легло, което гостите бяха посипали с розови цветчета и презервативи, и разкъсаха един по един пликовете, които бяха получили. Тя ги отваряше, той броеше парите и слагаше чековете и новичките стодоларови банкноти на две спретнати купчинки. Бяха събрали общо шест бона. Легнаха си с мисълта, че са богати като крале. Похарчиха парите още преди да измине година от сватбата.

Шийла винаги казваше, че много харесва пръстена си и че той е помислил как и кога ще го носи. С течение на годините обаче, когато видеше пръстените на други жени — на Деби, на приятелките й, — Джеймс усещаше срам. Трябваше да й подари нещо зашеметяващо красиво, нещо, с което да докаже на всички, че я обича достоен мъж.

След кражбата тя каза, че й липсвал единствено диамантът. Беше го носила десет години и половина и както всички предмети, които някога са ти се стрували изключително важни, и той бе останал на заден план. През последния месец поглеждаше ръката си с неподправена тъга. Джеймс не помнеше кога точно реши да й купи нов. Независимо от всичко.

Две години след като се ожениха, шефът му дойде при него с предложение: имали нужда от няколко човека, които да преместят на медицински постове, и според него Джеймс бил много подходящ. До войната във Виетнам полицейските управления и погребалните домове откарваха спешните случаи до болниците, като се подразбираше, че при смърт погребалната агенция ще поеме мъртвия, и тъкмо затова грозните им стари линейки приличаха на катафалки — те си бяха такива. Катафалките бяха единствените превозни средства, в които човек можеше да легне. Хората обаче бяха започнали да разбират, че колкото по-бързо откарат даден човек в болницата, толкова по-добри грижи ще получи и толкова по-големи са шансовете му да оцелее. Сега пожарната поемаше тези случаи и бе организирана школа специално за новата работа. Джеймс отиде на десетседмичен курс по животоспасяване и от пожарникар в Лин стана медицински консултант при спешни случаи в Лин.

Отначало му беше приятно да е част от спасителния екип. Шийла каза, че бил създаден за тази работа — беше чула някои от сестрите да го хвалят, защото бил много добър с пациентите и върнал към живота доста критични случаи. Когато нещата вървяха към подобряване, той се чувстваше като герой. Имаше обаче и много нещастни случаи. Казваха, че не били по негова вина. Ако това беше истина, защо тогава обираше лаврите за добрите? С течение на времето стигна до извода, че деветдесет процента от случаите нямат нищо общо с уменията му. Всичко беше свързано с това колко бързо бе открит проблемът и в кой момент хората са позвънили на 911, с трафика, дали телефонните линии са свободни, с раздрънканите стари асансьори, на които бяха необходими часове, за да изкачат три етажа.

Дванайсет години минаха, откакто започна работа в линейка, а сега разбираше, че никога не е вземал самостоятелно решение. Шийла му каза да стане огнеборец и той го направи. Тя му каза да й предложи. Шефът му реши, че трябва да стане медицинско лице. Нито едно от тези неща не бе замислено и решено от него.

Единственото, за което носеше отговорност, бе решението да изгуби първата и единствена добра работа, която някога щеше да има. В пожарната партньор му беше Макели. Мак притежаваше харизма. Той можеше да убеди куче да се дръпне от камион, пълен с месо. Бяха приятели, почти като братя, но така, както хората си представят братята, а не както братята се държат наистина. Дори си приличаха: ниски, бледи ирландчета с тъмни коси.

Мак пиеше твърде много. Беше и избухлив. Съпругата му непрекъснато го заплашваше, че ще го напусне, и веднъж наистина го направи. Върна се след месец, но, изглежда, раздялата беше прекършила нещо у Мак. Той имаше деветгодишен син със синдром на Даун и непрекъснато говореше за хлапето — не за факта, че му има нещо, ами: „Синът ми много харесва това предаване“ и „Синът ми каза нещо изключително смешно“. За Джеймс това показваше, че е невероятен човек. Чувстваше се късметлия в сравнение с него. Паркър беше на четири годинки, здраво дете и макар хората да разправяха, че децата подлагали брака на огромно изпитание, сега с Шийла бяха по-влюбени от когато и да било. Джеймс изкарваше добри пари и най-сетне имаше чувството, че нещата си идват на мястото.