Уолтър Айзъксън - Стив Джобс

Затова тя излиза и понеже това е Ню Йорк, намира отворен магазин, където има такива цветя, каквито иска Джобс. След като оправят декорацията, той започва да критикува облеклото й:

— Този костюм е отвратителен.

Кънингам си дава сметка, че Джобс просто търси върху кого да си излее яда, затова се опитва да го успокои:

— Слушай, знам, че си ядосан, и разбирам как се чувстваш.

— Нищо не разбираш — сопва се Джобс. — Нищо не разбираш, мамка му!

Трийсетата годишнина е повратен момент за повечето хора, особено за представителите на поколение, което твърди, че никога не би се доверило на човек над тази възраст. За да отбележи своята трийсета годишнина, през февруари 1985 г. Джобс организира скъпо, официално, но в същото време игриво (гостите са с черни вратовръзки и маратонки) парти за хиляда души в балната зала на хотел „Сейнт Франсис“ в Сан Франциско. Поканата гласи: „Има древна индийска поговорка, според която през първите 30 години човек си изгражда навици, а през последните 30 навиците изграждат човека. Елате да отпразнуваме моите.“

Една маса е определена за софтуерните магнати, включително Бил Гейтс и Мич Капър. Друга е за стари приятели като Елизабет Холмс, която довежда вместо кавалер друга жена, облечена с фрак. Анди Херцфелд и Бъръл Смит също вземат под наем фракове, но обуват износени маратонки, с които после танцуват валсове на Щраус под акомпанимента на Симфоничния оркестър на Сан Франциско.

Гост-изпълнител е Ела Фицджералд, защото Боб Дилън отказва. Тя изпълнява главно песни от стандартния си репертоар, но от време на време преправя текстовете на парчета като „Момичето от Ипанема“, сякаш са посветени на едно момче от Купертино. После пита кой има специални желания и Джобс поръчва няколко песни. Завършва с бавно изпълнение на „Хепи Бъртдей“.

Скъли излиза на подиума и предлага тост за „най-големия мечтател в областта на технологиите“. Возняк също идва и подарява на Джобс копие на фалшивата реклама за „Залтеър“ от компютърния панаир на Западното крайбрежие през 1977 г., на който е представен Apple II . Рисковият инвеститор Дон Валънтайн се удивява колко се е променил Джобс през изминалото десетилетие:

— Беше младеж с вид на Хо Ши Мин, който се кълнеше, че никога няма да се довери на някого над трийсет, а сега празнуваше собствената си трийсета годишнина с Ела Фицджералд.

Мнозина са купили специални подаръци, макар че Джобс е човек, за когото трудно се избира подарък. Деби Колман например намира брой от първото издание на „Последният магнат“ от Ф. Скот Фицджералд. Джобс обаче не изневерява на характера си и захвърля всички подаръци в една стая на хотела. Возняк и няколко други ветерани от „Епъл“, които не си падат много по козето сирене и пастета от сьомга, отиват да си доядат в „Денис“ след партито.

— Рядко се среща човек на изкуството, минал 30-те или 40-те, който да сътвори нещо невероятно — споделя тъжно Джобс пред Дейвид Шеф, който отпечатва в „Плейбой“ дълго и лично интервю с него през месеца на трийсетата му годишнина. — Разбира се, има хора с вродена любознателност, които запазват онази детска възторженост от живота, но те са рядкост.

Интервюто засяга много теми, но най-горчивите размишления на Джобс са по отношение на старостта и перспективите за бъдещето.

Мислите изграждат в съзнанието шаблони като строително скеле. В главите ни са гравирани химични модели. В повечето случаи хората остават приковани към тях като грамофонна игла към грапавините на плоча и никога не успяват да се освободят.

Аз винаги ще бъда свързан с „Епъл“. Надявам се, че до края на живота ми нишката на съдбата ми и нишката на „Епъл“ ще се преплитат взаимно като конци на гоблен. Може за някоя и друга година да не съм там, но винаги ще се връщам…

Ако човек иска да изживее живота си творчески, като човек на изкуството, не трябва да се обръща много често назад. Трябва да е готов да вземе всичко, което е постигнал, всичко, в което се е превърнал, и да го изхвърли.

Колкото повече външният свят се опитва да ти налага представа за самия теб, толкова по-трудно е да продължаваш да бъдеш творец. Затова често се налага човекът на изкуството да каже: „Довиждане. Тръгвам си. Тук полудявам, трябва да се махна.“ Отива някъде и се притаява. Може по-късно пак да се появи, вече променен.

При всички тези изявления Джобс като че ли предчувства, че животът му скоро ще се промени. Може би нишката на живота му ще продължи да се преплита с нишката на „Епъл“. Може би е дошло време да изхвърли част от онова, в което се е превърнал. Може би е време да каже: „Довиждане. Тръгвам си“ и по-късно пак да се появи, но вече с различно мислене.