Уолтър Айзъксън - Стив Джобс

— Джобс е елитарист със силна воля, който не иска творенията му да бъдат произволно променяни от недостойни програмисти — обяснява редакторът на сайта „Зет Ди Нет“ Дан Фарбър. — Това е все едно да вземеш някого от улицата и да му дадеш да добави няколко щриха към платно на Пикасо или да промени текста на някоя песен на Дилън.

В по-късните години цялостният подход на Джобс отличава неговите iPhone , iPod и iPad от конкурентните им устройства. В резултат се получават невероятни продукти. Това обаче невинаги е най-добрата стратегия за овладяване на пазара.

— От първия „Мак“ до последния iPhone системите на Джобс винаги са затворени, тъй че потребителят да не може да ги преправя — отбелязва Лиандър Кани в книгата си „Култът към «Мак»“.

Стремежът на Джобс да ограничи свободата на потребителите лежи в основата на споровете му с Возняк дали Apple II да има слотове, позволяващи да се добавят допълнителни карти към централната платка, а с тях и нови функции. Воз успява да се наложи: Apple II има осем слота (процепа). „Макинтош“ обаче е творение на Джобс, не на Возняк, и затова има ограничен брой слотове. Потребителят не може да отвори кутията и да се добере до централната платка. За компютърните маниаци и хакерите това е тъпо. Джобс обаче създава „Макинтош“ за масовия потребител, на когото дава само частична свобода.

— Това е отражение на властния му характер — казва Бери Кеш, когото Джобс назначава през 1982 г. за маркетингов стратег. — Стив постоянно се оплакваше от Apple II .

— Нямаме никакъв контрол и виж какви безумия правят хората с него — казва той. — Това е грешка, която никога повече няма да допусна.

Стига дотам, че прави специални инструменти, така че кутията на „Макинтош“ да не може да се отвори с обикновена отвертка.

— Ще го направим така, че само служители на „Епъл“ да могат да бъркат вътре — заявява пред Кеш.

Джобс решава да премахне клавишите за местене на курсора от клавиатурата на „Макинтош“. Единственият начин да го движиш е чрез мишката. Това е начин да принуди по-старомодните потребители да се нагодят към навигацията с посочване и кликване, дори да не искат. За разлика от другите производители на компютри Джобс не смята, че клиентът винаги е прав — ако някой не иска да ползва мишка, значи греши.

Той вижда и друго предимство в премахването на стрелките: това принуждава програмистите извън „Епъл“ да пишат софтуер специално за „Мак“, а не да създават универсални програми, работещи на всякакви компютри. Така затвърждава тясната йерархична връзка между програмно обезпечаване, операционна система и хардуер, която той харесва.

Стремежът на Джобс към пълен контрол го прави алергичен към всякакви предложения за даване на лицензи за „Макинтош“ на други производители, което би им позволило да правят клонинги на неговия компютър.

През май 1982 г. енергичният нов маркетингов директор на отдел „Макинтош“ Майк Мъри пише поверително писмо до Джобс, в което предлага лицензионна програма: „Бихме искали потребителската среда на «Макинтош» да се наложи като производствен стандарт. Проблемът, разбира се, е в това, че ако човек иска да използва тази система, трябва да си купи хардуер на «Мак». За една компания е твърде трудно (дори невъзможно) да създаде и поддържа масов стандарт, който не може да се прилага от други производители.“

Мъри предлага да дадат лиценз за операционната система „Макинтош“ на „Танди“. Според него, тъй като веригата магазини „Рейдио Шак“, собственост на тази фирма, обслужва различен тип клиенти, това не би се отразило сериозно върху продажбите на „Епъл“. Джобс обаче е категорично против. Така „Макинтош“ ще остане контролирана среда, отговаряща на неговите стандарти. Това обаче, както се бои Мъри, създава сериозни трудности при налагането му като стандарт в свят, пълен с компютри на IBM .

С наближаването на новата 1982 Джобс е все по-убеден, че списание „Тайм“ ще го обяви за мъж на годината. Един ден кани Майкъл Мориц — шефа на редакцията в Сан Франциско — и насърчава колегите си в „Тексако Тауърс“ (другия офис на „Епъл“) да говорят с него. В крайна сметка обаче на корицата не се появява той. За тема на последния брой за годината е избран компютърът, а надсловът е „Машина на годината“.

Главната статия е придружена от материал за Джобс, основан върху интервютата на Мориц и написан от Джей Кокс — редактор, който отразява новините от света на рокмузиката. „С хитра рекламна стратегия и сляпа вяра, достойна за раннохристиянски мъченик, Стив Джобс повече от всеки друг отъпка пътя на персоналните компютри“ — тръби статията. Материалът е на най-високо журналистическо ниво, но на места е толкова рязък, че Мориц (след като написва книгата си за „Епъл“ и става съдружник на Дон Валънтайн в инвестиционната фирма „Секуоя Капитал“) се оплаква, че репортажът му бил „преточен, филтриран и размесен със сплетническа отрова от един нюйоркски редактор, чиято главна задача бе да отразява вятърничавия свят на рокендрола“. Статията цитира Бъд Трибъл за „изкривяването на реалността“ на Джобс и отбелязва, че основателят на „Епъл“ „има навика да се разплаква истерично на фирмените заседания“. Може би най-добрият цитат е от Джеф Раскин. Според него на Джобс най-много би му подхождало „да стане крал на Франция“.