Уолтър Айзъксън - Стив Джобс

— Когато правехме първия „Макинтош“, си спомних всичко това — разказва той.

Тъй като „Мак“ използва битмап изобразяване, могат да се въведат безброй много шрифтове, от най-елегантни до най-недодялани, които се кодират пиксел по пиксел на екрана.

За да програмира тези шрифтове, Херцфелд извиква в покрайнините на Филаделфия приятелката си от гимназията Сюзан Кеър. Кръщават шрифтовете на спирките по главната линия на филаделфийската градска железница: овърбрук, мериън, ардмор, розмонт. Джобс много харесва идеята. Една вечер се отбива при тях и пак започва да разсъждава върху имената на шрифтовете. Обявява, че това са „малки гари, за които никой не е чувал. Трябва да бъдат кръстени на световни градове“. Така ги преименуват на чикаго, ню йорк, женева, лондон, сан франциско, торонто и венеция.

Марккула и някои други така и не оценяват напълно ползата от увлечението на Джобс по типографията.

— Познанията му за различните шрифтове бяха забележителни и постоянно настояваше да използваме най-красивите — спомня си Марккула. — Казвах му: „Шрифтове!? Няма ли по-важни неща, с които да се занимаваме?“

В действителност прекрасният асортимент от шрифтове на „Макинтош“ в комбинация с възможностите за лазерно принтиране и невероятните графични функции скоро допринася за бурния ръст в производството на персонални компютри, а също и за печалбите на „Епъл“. Освен това те въвеждат обикновените хора — от прохождащи издатели на училищни вестници до домакини, редактиращи протоколи от родителски срещи — в тайнствата на типографията, които дотогава са запазена територия за печатари, посивели редактори и други оцапани с мастило клетници.

Освен това Кеър разработва иконите — като кошчето за изхвърляне на файлове — и това помага за налагане на графичния интерфейс. Двамата с Джобс се погаждат идеално, защото, освен че искат да направят „Макинтош“ неповторим, инстинктивно се стремят към най-простите решения.

— Стив обикновено идваше към края на деня — разказва тя. — Питаше какво ново има и винаги проявяваше вкус и усет към визуалните детайли.

Понякога Джобс отива в офиса в неделя сутрин и Кеър започва нарочно да ходи тогава, за да я вижда как работи. От време на време се появяват проблеми. Той отхвърля една от рисунките й на заек — икона за увеличаване на скоростта при кликване с мишката — като казва, че пухкавото животно изглежда „педерастки“.

Джобс отделя голямо внимание и на заглавните ленти в горната част на прозорците и документите. Накарва Аткинсън и Кеър да ги преправят безброй пъти, докато се мъчи да си представи най-добрия изглед. Не харесва използваните при „Лиса“, защото са черни и груби. Иска тези на „Мак“ да са с по-меки форми, с тънки ивици.

— Сменили сме сигурно двайсет различни дизайна на заглавната лента, докато направим такава, която да му хареса — спомня си Аткинсън.

Веднъж двамата с Кеър се оплакват, че Джобс ги кара да си губят времето с дреболии по заглавната лента, когато имат по-важни неща за вършене. Той ги срязва:

— Представяте ли си да гледате това всеки Божи ден? Това не е дреболия, трябва да го направим както трябва.

Крис Еспиноза намира начин да задоволи постоянните изисквания на Джобс към дизайна и властните му наклонности. Бивш възпитаник на Возняк от гаражните години на „Епъл“, той оставя Джобс да го убеди да се махне от „Бъркли“ — с аргумента, че винаги ще има много възможности да учи, но само един шанс да работи върху „Мак“. По своя инициатива Еспиноза решава да направи калкулатор за компютъра.

— Всички се събрахме, когато Крис показваше калкулатора, и чакахме със затаен дъх реакцията на Стив — спомня си Херцфелд.

— Добре е за начало — отсъжда Джобс, — но иначе е скапана работа. Фонът е прекалено тъмен, някои от линиите са с кофти дебелина и копчетата са твърде големи.

Дни наред Еспиноза преправя калкулатора, съобразявайки се с критиките на Джобс, но всеки нов вариант води след себе си нови претенции. Един следобед, когато Джобс идва да го види, Еспиноза представя гениално решение: програма „Стив Джобс, сам си направи калкулатор!“. Тя позволява на потребителя да променя външния вид на машината според собствените си предпочитания, като определя дебелината на линиите, размера на бутоните, щриховката, фона и други черти. Вместо да се изсмее, Джобс сяда и започва да си играе, докато нагласи всичко по свой вкус. След десетина минути е готов. Неговият дизайн, разбира се, е този, който се предлага вграден в „Мак“ и остава стандартен в продължение на петнайсет години.