Уолтър Айзъксън - Стив Джобс

— Когато се качвах по стълбите, казах на секретарката му, че ще взема нож и ще го убия — спомня си тя. — Стив обаче ме беше чул и подви опашка.

Хофман спечелва наградата и през 1982 г.

— Завиждах на Джоана, защото се противопоставяше на Стив, а аз нямах смелост да го направя — споделя Деби Колман, която се включва в екипа „Мак“ същата година. — После, през 1983 г., аз спечелих наградата. Бях научила, че човек трябва да отстоява убежденията си, а Стив уважаваше това. Впоследствие ме повиши.

В крайна сметка Деби Колман става началник на производствения отдел.

Един ден Джобс влиза в кабинката на един от инженерите на Аткинсън и измърморва обичайното: „Това е боклук.“

— Моят човек каза: „Не, не е. Това е най-добрият начин да се направи“ — и обясни на Стив какви инженерни трикове е приложил — спомня си Аткинсън.

Джобс отстъпва. Аткинсън научава хората си как да тълкуват думите на шефа:

— Под „Това е боклук“ трябваше да се разбира: „Обясни ми защо това е най-добрият начин“.

Историята обаче има и продължение, което Аткинсън смята за поучително. След известно време инженерът открива по-добър начин да реализира желаната функция.

— Справи се по-добре, защото Стив беше разкритикувал работата му — смята Аткинсън. — Това показва, че човек може да му се противопостави, но трябва и да го слуша, защото обикновено е прав.

Сприхавото поведение на Джобс е подтикнато отчасти от перфекционизма и неприязънта му към онези, които допускат компромиси, за да се вместят в сроковете или в бюджета на даден продукт.

— Не си падаше по компромисните решения — казва Аткинсън. — Спред него, ако някой не се старае да направи продукта си идеален, значи е мърляч.

На Компютърния панаир на Западното крайбрежие през април 1981 г. Адам Озбърн пуска първия истински преносим компютър. Не е нещо особено — има петинчов екран и няма много памет — но работи добре. Озбърн обявява: „Върши работа. Всичко останало е излишно.“ Джобс се възмущава от този подход и дни наред се подиграва на Озбърн.

— Този тип нищо не разбира — не спира да повтаря из коридорите на „Епъл“. — Това, което прави, не е изкуство, а боклук.

Един ден Джобс влиза в кабинката на Лари Кениън, който работи върху операционната система на „Макинтош“, и се оплаква, че зарежда много бавно. Кениън започва да обяснява, но Джобс го срязва: „Ако знаеш, че това може да спаси нечий живот, ще съкратиш ли с още десет секунди времето за зареждане?“

Кениън признава, че вероятно би могъл. Джобс отива до дъската за писане и показва, че ако 5 милиона души ползват „Мак“ и всеки ден за стартирането на системата са необходими десет секунди повече, това прави около триста милиона часа годишно, които могат да се спестят, а това се равнява на продължителността на поне сто човешки живота всяка година.

— Лари много се впечатли и след няколко седмици показа версия, която стартираше двайсет и осем секунди по-бързо — спомня си Аткинсън. — Стив умееше да те мотивира, като те накара да видиш общата картина.

В резултат всички от екипа „Макинтош“ започват да споделят желанието на Джобс да създадат велик продукт, а не просто финансово изгоден.

— Джобс се виждаше като човек на изкуството и насърчаваше и нас да се изживяваме като такива — разказва Херцфелд. — Целта не беше да бием конкуренцията или да печелим много пари. Искахме да създадем най-великото възможно нещо, дори малко по-велико.

Веднъж Джобс завежда екипа да видят една изложба на стъклени изделия на Луис Тифани в музея „Метрополитан“ в Манхатън, защото смята, че има какво да научат от примера на великия художник как голямото изкуство може да се пусне за масово производство. Бъд Трибъл си спомня:

— Казахме си: „Хей, ако ще правим нещо, нека да е хубаво.“

Необходими ли са обаче всички тези скандали и грубости?

Вероятно не, а и не е оправдано. Има и други начини за мотивиране на екипа. Въпреки че става велика машина, „Макинтош“ излиза със закъснение и на твърде висока цена заради безцеремонните намеси на Джобс. Платена е и друга цена, измерваща се в наранени човешки чувства, която убива част от ентусиазма на екипа.

— Стив можеше да даде своя принос, без да тероризира толкова хората — смята Возняк. — Аз съм по-толерантен и не провокирам толкова конфликти. Мисля, че всяка фирма може да бъде като задружно семейство. Ако проектът „Макинтош“ се управляваше по моя начин, може би щеше да бъде пълен провал. Но мисля, че ако бяха използвани и двата подхода, щеше да бъде по-добре.